— Чакай тук! – нарежда Джеси, оставя куфарите до вратата и изчезва отново навън. Стоя и се взирам към стените за ключ за осветлението, но не виждам нищо, въпреки че вратата е отворена. И тогава сякаш прожектор огрява затъмнена сцена. Внезапна струя слънчева светлина се стрелва през стаята и се сблъсква с отсрещната стена. После от друг прозорец се появява още една. Лъчът минава през първия и създава ярък кръст от светлина в полумрака на стаята. Следва ги още един, после още един. Гледам как мястото се превръща в оживен кръстопът от светлинни линии, докато накрая вече няма мрак, а само слънчева светлина, която се излива от всеки прозорец и врата. Чувствителните ми очи искат да се затворят, но е невъзможно – има толкова много за гледане. Стените са гладки и бели, подът е покрит с огромни плочи с цвят на мед и кремави килими са пръснати напосоки върху тях. Огромен полукръгъл диван е разположен с лице към вратите, които водят към басейн, обграден от яркозелена трева. Отвъд него е плажът.
— Еха! – въздъхвам. Тръгвам нерешително напред. Вълнението ми нараства, когато пейзажът пред мен започва да се разкрива. Преди да се усетя, съм прекосила терасата и моравата и се боря с вратата от ковано желязо, която стои между мен и плажа.
— Ето! – Джеси внезапно слага ръка върху моята. В ключалката е поставен ключ, вратата се отваря и аз успявам да премина.
Десет дървени греди, оформени като стъпала и покрити с пясък и трева, ме отвеждат до плажа. Той е пуст и докато се оглеждам на всички страни в търсене на признаци на живот, осъзнавам, че се намираме в малък залив. Не се виждат никакви други имоти – нито барове на плажа, нито хотели, нищо. Наистина сме само ние, тази вила и полунощната синя топлина на Средиземно море.
— Все още ли си на Седмото небе на Джеси? – прошепва в ухото ми. Плъзва ръка над гърдите ми и ме придърпва, за да се облегна на него.
— Да. Къде си ти?
— Аз ли? – пита. Целува нежно бузата ми и плъзга длан на корема ми. – Бебче, аз съм в рая.
Затварям очи с доволна усмивка и потъвам в тялото му. Ръката ми открива неговата върху корема ми и пръстите ни се сплитат. Седмото небе на Джеси наистина е рай.
* * *
През остатъка от следобеда подреждаме багажа, получаваме доставка на хранителни стоки и Джеси ми показва къщата. Има шест спални с вградени бани и всичките имат врати, които водят към различна част на верандата. Кухнята е бяла и модерна с боядисани дървени плотове. В нея има разни дребни неща като окачена дървена решетка с чугунени тигани, висящи над мястото за готвене, които да подчертават провинциалния стил на вилата. Като интериорен дизайнер съм във възторг. Самата аз не бих могла да свърша по-добра работа. Стаите са с гладки стени, пищни тъкани покриват леглата, а на прозорците виси нежен муселин. Окачени тук и там маслени картини отнемат голотата на гладките стени, а небрежно поставените килими разчупват покрития с плочи под на цялата вила. Това място е част от миналото на Джеси, сигурна съм, но не го притискам с въпроси. Той ми каза само, че обновяването е продължило много години с прекъсвания, затова допускам, че мястото е негово. Но още не го е потвърдил.
Сега седим на огромната дървена маса между кухнята и дневната с кана ледена вода и въпроси, които не са в състояние да останат в ума ми още дълго. Мястото има някаква значимост в живота на Джеси, но аз се мъча да сдържам любопитството си.
Джеси ме гледа с лека усмивка как вдигам чашата до устните си, после уталожва собствената си жажда, но задържа погледа си върху мен. Нямам търпение да разбера и той го знае, но ме кара да страдам. Вместо доброволно да ми даде информацията, за която знае, че жадувам, той ще ме накара да попитам, а аз обещах на себе си, че повече никога няма да го притискам за миналото му. То вече няма значение за мен, но това явно не пречи на любопитството ми. Не мога да се спра.
Благодарна съм, когато заговаря преди мен и осуетява изстрелването на цял откос въпроси.
— Искаш ли нещо за ядене?
Не мога да овладея изненаданото изражение на лицето ми.
— Ще ми сготвиш ли? – Тук няма Кати, а Джеси знае, че мразя да готвя.
— Можех да наема хора, но те исках само за себе си – усмихва ми се с онази палава усмивка. – Мисля, че ти трябва да се грижиш за мен и да изпълняваш задълженията си като моя съпруга.
Давя се и започвам да кашлям се от наглостта му? Моите задължения ли?
— Когато се ожени за мен, знаеше, че мразя да готвя.
— А когато ти се омъжи за мен, знаеше, че аз не мога да готвя – отвръща ми наперено.