— Но ти имаш Кати.
— В Англия имам Кати, която да ме храни, което е добре, след като жена ми не го прави – вече е сериозен. – В Испания имам моята съпруга. И тя ще ми направи нещо за ядене. Добре се справи с пилето.
Прав е, добре се справих, но това не значи, че ми хареса. Но бих излъгала, ако кажа, че не ми хареса да гледам как Джеси го яде. Погрижих се за него за разнообразие. При тази мисъл осъзнавам, че колкото и да е странно, съм готова да му приготвя ядене.
— Добре – изправям се. – Ще изпълня задължението си.
— Добре. Време беше да започнеш да правиш това, което ти се казва – отговаря Джеси откровено без усмивка и без следа от хумор. – Захващай се тогава!
— Не си насилвай късмета, Уорд! – предупреждавам. Оставям го на масата и отивам до хладилника. Не ми отнема много време, да реша какво да сготвя. Грабвам чушки, Чорисо*, ориз, гъби и агнешки котлети и ги отнасям до плота, после откривам дъска за рязане и нож.
[* Чорисо (на испански chorizo) е пикантен колбас, тип наденица от свинско месо, популярен в Испания и Португалия. – Б.пр.]
Залавям се за работа. Срязвам чушките наполовина и махам семките, после накълцвам гъбите и наденицата на тънко и ги запържвам. Сварявам ориза, нарязвам малко пресен хляб и изпържвам агнешкото. През цялото време Джеси седи и ме гледа, без да предложи помощ и без да направи опит за разговор. Просто тихо наблюдава как изпълнявам задължението си да го нахраня.
По средата на пълненето на чушките той се появява пред мен и се навежда през плота.
— Справяш се страхотно, жено.
Вдигам ножа и го насочвам към него.
— Не се отнасяй снизходително към мен! – Шокирана съм, когато отпуснатото му лице почернява и ножът е изтръгнат от ръката ми.
— Не размахвай шибаните ножове, Ава!
— Извинявай – изтърсвам. Поглеждам към ножа в ръката му и бързо осъзнавам глупостта си. Острието изглежда гадно, а аз го развявам като лента за художествена гимнастика. – Извинявай – повтарям.
Поставя ножа внимателно и явно се осъзнава.
— Няма нищо. Забрави!
Кимвам към масата, за да не започна да се извинявам отново. Джеси изобщо не изглежда щастлив.
— Искаш ли да приготвиш масата?
— Да – казва тихо. Може би мисли, че е прекалил, не знам, но необщителното му поведение и попареното ми от мъмренето настроение създават осезаемо напрежение.
Джеси ме оставя и тихо подрежда масата за двама, докато аз довършвам приготвянето на вечерята.
— Заповядай! – Плъзвам чинията му пред него, но преди да успея да дръпна ръката си, той я хваща и ме поглежда с изпълнени със съжаление очи.
— Прекалих.
Вече се чувствам по-добре.
— Не, няма нищо. Не трябваше да съм толкова невнимателна.
Усмихва се.
— Седни! – Избутва стола ми, но още щом сядам, той става. – Липсва ни нещо – уведомява ме. Излиза и ме оставя да се чудя къде е отишъл. Връща се бързо, в едната си ръка държи свещ, а в другата дистанционно. Намира кибрит, пали свещта и я поставя в центъра на масата. После натиска няколко копчета на дистанционното и вилата се изпълва с отчетлив мъжки глас. Разпознавам го веднага.
— Мик Хъкнал*? – питам, леко изненадана.
[* Michael James „Mick” Hucknall – английски поп певец и автор на песни. Познат като вокалист на „Симпли Ред”. – Б. пр.]
— Или бог. Което и да е – усмихва се и заема стола си.
— Готов си да споделиш титлата? – питам и вдигам тъпия си нож и безопасната вилица.
— Той го заслужава – отговаря Джеси небрежно. – Това изглежда добре. Яж!
Виждам кимването му към чинията и се усмихвам леко. Нахвърлям се върху парчето агнешко, като устоявам на порива да размахам отново ножа си към Джеси, когато се навежда, за да погледне месото ми. Проверява колко добре е сготвено. Помагам му, като обръщам чинията към него, за да види центъра на агнешкия ми котлет. Трябва да е доволен. Обичам пържолите малко по-сурови, но агнешкото трябва да е напълно опечено, за да ми хареса.
Набождам едно парче с вилицата и го вдигам към устните си.
— Може ли? – питам напълно сериозна и без следа от усмивка на лицето ми, защото
отразявам изражението на Джеси.
— Може – казва. Реже агнешкото и отхапва първата си хапка. Дъвче, кимва и преглъща. – Ти можеш да готвиш, съпруго.
— Никога не съм казвала, че не мога. Просто не обичам да го правя.
— Дори и за мен?
Поглеждам го, за да преценя изражението му. Точно както се опасявах. Няма и следа от хумор и той не ми се цупи закачливо. Знам накъде води това и въпреки че наистина ми харесва да готвя за Джеси, не искам да го правя всеки ден.
— Нямам нищо против – отговарям хладно.
— Харесва ми да готвиш за мен – размишлява той. – Нормално е.