Замръзвам и оставям ножа долу.
— Нормално ли?
— Да, нормално. Както правят нормалните хора.
— Нормално, като жената да готви, а съпругът да яде ли? Това е шовинистично – смея се, но не и той. Все още е съсредоточен върху внимателно рязане и ядене. Иска да бъда нормална ли? Тогава да се опита да е малко по-нормален и самият той. Но дали аз искам да е нормален? Не, не искам. Нямаше да е Джеси, ако беше нормален. Нямаше да сме ние, ако той беше нормален. Вместо да го нарека пещерняк, захапвам парче агнешко. Ние не сме нормални, не напълно. И се надявам да си останем такива.
Джеси свива рамене, оставя приборите си до чинията и се обляга назад в стола. Бавно вдига очи към моите, докато дъвче преднамерено бавно. Какво става в тази негова глава? Зеленината на погледа му ме завладява и ме кара и аз да дъвча бавно.
— Това не е ли нормално? – пита. Гласът му е нисък и гърлен.
— Имаш предвид да вечеряме заедно ли?
— Да.
Свивам леко рамене.
— Да, това е нормално.
Той кимва кротко.
— Ами ако те просна на тази маса по време на вечеря и те изчукам? Това ще бъде ли нормално?
Очите ми се разширяват леко от изненада. Не знам защо, тъй като това би било напълно нормално за нас.
— Нормално за нас е ти да вземаш каквото искаш, когато искаш. Можеш да се откажеш от ядене, сготвено от жена ти, ако искаш.
— Добре. – Взема ножа и вилицата. – Харесвам това, което е нормално за нас.
Мръщя се към него. Какъв беше смисълът?
— Нещо тревожи ли те? – питам.
— Не – отговаря прекалено бързо.
— Напротив, тревожи те – изстрелвам и мисля, че знам какво е. – Да не би внезапно да си се замислил, че няма да имаме възможност да правим някои неща където и когато искаме с две бебета около нас?
— Изобщо не.
— Погледни ме! – настоявам и той го прави, но ме гледа шокиран. Не му давам възможност да се присмее на заповедта ми или да ме пита на кого мисля, че говоря. – Това е, нали?
Шокиран е и намръщен.
— Където и когато.
— Не и с две бебета около нас. – Сега аз мога да му се смея. Тревожи се. Внезапно е напълно наясно, че няма да има власт над тялото ми, когато си поиска. Връщам се към вечерята си, доволна от откритието. Не мога да повярвам, че още не е мислил за това. – Те ще имат нужда от голямо внимание през повечето време.
Джеси насочва вилицата си към мен. Не ножа, а вилицата.
— Да, основното ти задължение ще бъде да се грижиш за децата ни, но освен това и ще трябва да се грижиш и за моето задоволяване. Където и когато, Ава. Може би ще трябва да контролирам страстта си към теб, но не мисли, че ще пожертвам целта на живота си, която е да те имам. Постоянен контакт. Където и когато. Това няма да се промени само защото имаме бебета. – Набожда парче агнешко и го откъсва от вилицата с уста.
Ако искането му да готвя за него беше крайно, тогава нямам представа как да определя малката му реч.
— Дори ако съм скапана от нощни хранения? – опитвам.
— Прекалено уморена, за да те имам ли? – пита шокиран.
— Да.
— Ще вземем бавачка. – Агнешкото му става жертва на ново свирепо забождане и аз вътрешно се смея до пръсване.
— Но нали имам теб? – напомням му.
Въздъхва и пуска ножа и вилицата до чинията.
— Да. – С пръсти започва да разтрива слепоочията си в успокоителни кръгове. – Ти имаш мен и винаги ще ме имаш. – Протяга ръка и взема моята. – Обещай ми никога да не казваш, че си твърде уморена или че нямаш настроение!
— Ти си този, който ми казва, че съм твърде уморена – направо пищя. – Ти можеш да ме отхвърляш.
— Това е, защото аз командвам – казва той откровено. – Обещай ми! – настоява той.
— Искаш да ти обещая, че ще бъда на твое разположение както и когато ти изнася.
Поглежда встрани съвсем за кратко, после ме поглежда замислено.
— Да – казва просто.
— Ами ако не го направя? – Нахална съм само заради идеята. Никога няма да съм твърде уморена за този мъж, но внезапното му откровение е всъщност доста забавно. Трябваше да е помислил за това, преди да започне да ми крие хапчетата.
Той се засмива и после арогантната свиня се обляга назад и издърпва тениската през главата си, разкривайки се в цялото си изсечено съвършенство. Поглежда към гърдите си, сякаш иска да освежи паметта си точно колко невероятно безупречен е. Гледам го в очите. Макар и да точа лиги над агнешкото си, упорито устоявам на тактиката му. Опивам се от неговата божественост, очите ми се плъзгат по всяка част от твърдото му тяло и си отбелязвам наум да подновя белега си. Избледнява.
— Никога няма да устоиш на това – махва с ръка към торса си.
Поглеждам нагоре към самоуверените му яркозелени очи.