Захапвам нежно средата на твърдия му член. Издайническите признаци – обичайното пулсиране, придружено от напрягането на краката му, които са затиснали ръцете ми, ми дават нужния подтик. Започвам да лижа и смуча по-свирепо, пренебрегвайки искането му да съм нежна. Той ще свърши. Стена с члена му в устата си, той се извива с откос от ругатни и вече не е в устата ми. Повдига се на колене, хваща в шепа огромния си член и ме гледа с разтворени устни, докато свършва. Ядосана съм, но една от любимите ми картини за всички времена е освежена – еротичната, изключителна представа за Джеси, който се довежда сам до оргазъм. Но този път е още по-хубаво, защото тъкмо е протегнал ръка нагоре и е отметнал влажната коса от лицето си, а мускулите на гърдите му изпъкват още повече. Едва не се давя от задоволство. Ако имах още няколко мига, мисля, че щях да свърша само като го гледам. Мамка му, той изглежда божествено.
— Господи! – излайва. Отпуска се на пети и дръпва потника и сутиена ми надолу, после поставя члена си между гърдите ми и свършва. Диша тежко, потен и влажен и се отрива в мен, като пръсва семето си навсякъде.
Аз съм маркирана.
— Където и когато, бебче – пухти. Навежда се надолу и ме напада свирепо с устните си. Приемам и това с готовност, като му позволявам да продължи да взема каквото иска. – Просто идеално.
— Ммм… – мънкам. Няма нужда да казвам нищо. Беше идеално. Той е идеален.
— Ела тук! – Сяда, оправя сутиена и потника ми, после се изправя и ме вдига. Отнася ме до масата, слага ме на стола ми и ми сочи чинията. – Довърши вечерята си!
— Не повърнах – казвам почти гордо.
— Браво!
— Защо не свърши в устата ми? – питам, докато си закопчава дънките.
Сериозен е и трепва, но само за миг. Заема стола си, кимва към ножа и вилицата ми в мълчалива заповед и взима своите.
— Може да отрови бебетата.
Ако устата ми беше пълна с агнешко, щях да се задавя, но вместо това се пръскам от безпомощен пристъп на смях.
— Какво? – кикотя се.
Не повтаря, само намигва и аз се влюбвам още малко.
— Яж си вечерята, жено!
Ухилвам се, гледайки в чинията си и започвам да се храня напълно задоволена въпреки липсата ми на оргазъм. Все още леко бълбукам, но не се тревожа.
— Какво ще правим утре? – питам.
— Не знам за теб, но аз ще гуляя.
— Ще ме държиш заключена в Рая цял уикенд ли? – Нямам нищо против, но би било хубаво да излезем на разходка, може би или дори да отидем на вечеря.
— Не смятах, но мога да уредя катинарите. – Пъхва бавно вилицата с парче пълнена чушка в устата си и ме гледа с вдигнати вежди. Давам му идеи.
Не получава духовит отговор от мен. Просто се усмихвам още по-сърдечно, погълната от щастие, докато продължавам с опитите си да довърша храната си.
— Боже, обичам тази шибана усмивка. Покажи ми я!
Вече не се хиля. Усмихвам се както подобава, а той ме благославя със своята запазена само за мен усмивка с проблясващи очи.
— Щастлив ли си? – питам.
— Не съм на себе си, мамка му!
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Знам, че се усмихвам насън. Нямам нужда дори да отворя очи, за да се ориентирам. Хладният бриз, повяващ от отворената врата, смесицата от солен морски въздух и силното благоухание са всичко, което ми трябва, за да си спомня. Но и двете миризми не надвиват моя най-любим аромат, който е запечатан във всяко влакно на памучните чаршафи, в които е спал. Но Джеси не е в леглото.
Отварям очи и първото, което виждам, е джинджифилова бисквита, до нея таблетките фолиева киселина и чаша с вода. Усмихвам се. Взимам хапчетата и ги изпивам, после дъвча бисквитата. Изтърколвам се до ръба на леглото и не се затормозявам с бельо или дрехи. Сами сме на пустинен плаж, а аз не съм забравила искането на Джеси да слизам за закуска точно така всяка сутрин. Сега поне мога да го направя, без да се тревожа, че Кати може да дойде. Замъквам голото си тяло в основната част на вилата, за да търся моя господар, но не го намирам. В дневната забелязвам, че муселинът на вратата, която води към верандата, пърха под ласката на лекия вятър, затова се боря с купчината движеща се материя и накрая се озовавам на дървената веранда. Поемам дълбоко свежия въздух. Идеално. Явно е рано, защото слънцето все още е ниско, но вече е горещо и бризът, който разрошва косата ми и я пръсва по цялото ми лице, носи съвсем лека прохлада. Боря се с косата си, но накрая успявам да я вържа на хлабав възел и щом зрението ми се изчиства, виждам Джеси в далечината. Той бяга. Облечен е в свободни шорти, без тениска и без маратонки. Облягам се на дървения парапет и наблюдавам щастливо как се приближава, а мускулестото му тяло проблясва на сутрешното слънце. Може да е мираж.