— Така е – отговаря тихо. – Ти си моя.
Вдишвам успокояващо и пристъпвам към него.
— Никой няма да ме вземе от теб – не знам колко пъти трябва да му го казвам. Познавам този страх, но също така знам, че проблемът му е в армията жени, които са се перчили около него голи през по-голямата част от живота му. Той не иска мъжете да ме гледат така, както гледат тези жени, както Джеси е гледал тези жени преди мен.
— Знам – въздъхва, – но нужно ли е да избираш най-миниатюрната рокля на шибаната планета?
Целувам бузата му.
— Преувеличаваш.
— Не е така – оплаква се и притиска прясно избръснатата си буза към устните ми. – Може ли да направим компромис?
— Какъв? – питам. Кляка и вдига плетена жилетка. Започвам да клатя глава. – Няма начин, Уорд. Ще припадна от жега.
Джеси демонстрира нелепо преувеличено раздразнението си, пуска жилетката и се изправя.
— Добре, но няма да съм отговорен, ако някой тъпак те погледне особено.
Гледам го леко объркана, докато стои пред мен. Изглежда свеж и привлекателен в сърфистките си шорти и бялата тениска на Ралф Лорън с вдигната яка в стил Джеси.
— Аз трябва да се справям с особените погледи, насочени към теб ежедневно.
Ухилва се.
— Да, но и ти прегазваш всички.
Смея се и излизам от стаята.
— Моят ритуал по прегазването е малко по-нежен от твоя.
Раят става все по-хубав. Беше изкушаващо да накарам Джеси да ме държи заключена във вилата, но исках да разглеждам с него, да се разхождаме, хванати за ръце, да обядваме и да бъдем заедно по други начини. Не се е случвало често, откакто се запознахме, и въпреки че той се цупи малко, знам, че се е насладил на общуването ни днес. Ръката му около раменете ми ме държа сгушена в него, а когато се хранихме в бара на плажа, той ме накара да седна близо до него, за да поддържа контакта.
Вече е тъмно и ние подскачаме по неравния път към вилата. Познатият аромат удря носа ми, докато се плъзгаме през дървената порта и караме по павирания път под балдахина от зелено и бяло.
— Хубав ли беше денят ти? – пита Джеси, изключва двигателя и ме поглежда почти с надежда.
— Да, благодаря. А за теб?
— Това беше най-хубавият ден, бебче. Но сега аз избирам какво да правим до края на вечерта. – Разкопчава колана ми и се навежда през мен, за да отвори вратата. – Вън!
Изпълнявам нареждането му и се изстрелвам от меката кожа.
— Какво ще правим?
— Ще играем игра. – Вече е от моята страна на колата и ме гледа хитро с вдигната вежда.
— Каква игра? – Любопитна съм и е очевидно.
— Ще видиш. – Хваща ръката ми и ме повежда към вилата. – Чакай ме на килима в дневната! – нарежда. Целува озадаченото ми лице и ме оставя като непотребна вещ до вратата.
Къде отива той? Гледам намръщено как изчезва и тръгва към стаята. Нямам какво друго да правя, освен да следвам указанията му, затова пускам чантата си и тръгвам към посочения килим. Отпускам се върху дебелата мека материя. Любопитният ми ум препуска хаотично, но не задълго. Джеси се появява и разбърква тесте карти.
— Карти ли ще играем? – питам. Опитвам се да не звуча разочаровано.
— Да. – Краткият му отговор е знак, че наистина ще играем карти, независимо колко протестирам. Карти?
— Не предпочиташ ли да гуляеш с мен? – опитвам с тактиката на изкусителка, но без особена увереност. Знам кога ще спечеля, а сега случаят не такъв.
Оглежда ме предпазливо, докато се смъква на задника си и подпира гърба си на дивана. Дългите му крака са разтворени пред него.
— Ще играем покер на събличане.
Размърдвам се неловко на мястото си.
— Не знам как се играе покер. – Ще загубя, но дали това е толкова лошо? – Играта няма да е честна, ако не знам как да играя – възразявам и решавам, че ще е лошо. Джеси се усмихва и искам да изтрия това самонадеяно изражение от лицето му. Моята борбена страна току-що е излязла на повърхността.
— Добре – казва той бавно. Разбърква внимателно картите замислен. – Ами
Понтон*? – Може би е зърнал обърканото ми лице, защото се усмихва леко. – Двайсет и едно? Канаста? Вист?
[* Вид хазартна игра, подобна на 21. – Б. пр.]
Поглеждам го празно.
— Не, съжалявам. Нямам представа за какво говориш. – Протягам крака и се облягам назад на ръцете си. – Макао?
Засмива се. Отмята глава назад. Обичам този смях.
— Макао ли?
— Да, много съм добра.
— Ава, да оставим макаото за времето, когато дойдат бебетата – засмива се на себе си и раздава по две карти. – Добре. Аз съм банкерът, а ти трябва да погледнеш картите си.
Свивам рамене и вдигам картите. Имам десетка и шестица.
— Добре.
— Какво имаш?
— Няма да ти кажа!