Джеси извърта очи.
— Това е пробна игра. Кажи ми какво имаш!
Държа картите до гърдите си.
— Десетка и шестица – казвам подозрително.
— Значи шестнайсет?
— Събираш ли ги?
Той ще съжалява. Може би вече съжалява.
— Да, събирам ги.
— Добре. В такъв случай имам шестнайсет – показвам му картите си.
Той кимва.
— Победител е този, който е най-близо до двайсет и едно, когато всички играчи са направили ходовете си.
— Какви ходове? – едва сдържам усмивката си, когато той отмята назад глава и гледа тавана раздразнено.
— Ходовете, които ще обясня, Ава.
— О, добре. Обяснявай!
Отпуска главата си надолу и въздиша уморено. Определено съжалява. Обзалагам се, че вече му се иска да беше избрал гуляя.
— Така. Имаш шестнайсет и трябва да стигнеш възможно най-близо до двайсет и едно, без да изгориш. Да изгориш значи да имаш повече от двайсет и едно. Ясно?
— Ясно.
— Добре. Със сбор от шестнайсет би трябвало да продължиш, което значи да ти раздам още една карта. Ясно?
— Ясно.
Избутва друга карта към мен и аз я вдигам предпазливо, сякаш той вече не знае какво държа в ръка.
— Какво получи? – пита.
— Поп! – Не ме бива, но знам, че с това горя. Хвърлям картите на пода. – Не исках да взимам.
— Не можеш да останеш на шестнайсет, Ава.
— Но поне нямаше да изгоря.
— Нямаше, но е много вероятно да бия твоите шестнайсет, така че по-добре да рискуваш – обръща картите си и разкрива вале и дама.
— Двайсет – потвърждавам бързо.
— Правилно. И ще си остана пас, така че печеля. – Събира картите и започва отново да ги разбърква. – Разбра ли?
— О, ще ти сритам задника, Уорд – потривам ръце и се настанявам удобно.
Джеси се усмихва на състезателния ми дух и вероятно мисли, че съм глупава. Все пак Джеси Уорд е невероятен във всичко.
— Трябва да поговорим за залозите, бебче.
— Не съм гладна*, благодаря. Накара ме да ям достатъчно днес.
[* Игра на думи. В английския език думите steak – пържола, и stake – залог, звучат по един начин. – Б.пр.]
Отмята глава назад и се смее наистина здраво. Опитвам се да запазя сериозно изражение, но толкова обичам, когато се смее.
— Имам предвид на какво ще играем – зелените му очи се спират на мен. – Боже, обичам те, мамка му!
— Знам. На какво ще играем? – Започвам да харесвам тази игра все повече и повече.
— Колко части облекло имаш върху себе си? – очите му пробягват по цялата дължина на тялото ми, сякаш се опитва да разбере.
Играта на карти вече не изглежда толкова зле.
— Три. Рокля, сутиен и бикини. О, и обувки, така че пет – посочвам джапанките си.
— Свали джапанките! – нарежда. – Аз имам две – подръпва тениската и шортите си.
— Ами боксерките ти?
— Те бяха препятствие – подхвърля небрежно и раздава по две карти. Много добре знам накъде отива това. Без препятствия. – Първият, който остане гол, губи – ухилва ми се, – а победителят взема властта.
Ахвам на развеселеното му изражение.
— Какво стана „с където и когато”?
— Просто съм разумен – свива рамене и кимва към картите ми. – Не си насилвай късмета! Винаги мога да оттегля предложението за потенциалната власт.
Вдигам картите си внимателно и ги държа близо до лицето си. Той е самоуверен както винаги, щом ми дава преднина с дрехите.
— Няма нищо разумно в това да се пазариш за властта в нашата връзка. – Поглеждам надолу към картите си и виждам две седмици. – Ще взема още една.
Плъзва карта към мен все така усмихнат.
— Всичко това е част от нашето нормално състояние, жено. Заповядай!
— Благодаря! – отговарям учтиво, дръпвам картата от пода и я поставям до другите. Осмица. Драматично пухтя и ги хвърлям между нас. – Горя – оплаквам се.
Джеси се усмихва и обръща собствените си карти. Вале и девятка.
— Мисля да пропусна – размишлява. – Ти губиш. – Поклащам глава, докато гледам как оставя картите и бавно пълзи към мен. Очите му прогарят моите възхитено. Пулсът ми се ускорява при вида на приближаващото се дебнещо тяло. Щом стига до мен, бавно вдига ръце до тила ми. – Да разкараме роклята! – прошепва и дръпва връзките, за да разхлаби възела. – Изправи се!
Принуждавам се да се изправя, когато единственото, което искам, е да се срина по гръб и да позволя на Джеси да ме обладае още сега. Може да си задържи властта. Не я искам. Никога няма да я поискам. Гледам изпълнените му с желание очи, докато хваща ръба на роклята ми и я вдига над главата. Изправя се и я хвърля на дивана.
Навежда се над ухото ми и захапва месестата част.
— Дантела – мърмори и топлият му дъх облива кожата ми. Напрягам се въпреки усилията ми да не се поддам, той ме оставя в това състояние на копнеж, за да заеме отново позиция на задника си. – Седни!