— Ти ме накара да загубя контрол, Ава – пъхти над мен. – Проклятие, жено, ти ме накара да откача.
Отпускам ръце над главата ми в мокрия пясък. Забелязвам още една отиваща си вълна, но тялото ми не я е усетило. Аз изгарям отвътре.
— Няма да ги нараниш – настоявам задъхано.
Той разтърсва глава, сякаш също е объркан, после измъква члена си от мен и се отпуска на лакти, за да поеме зърното ми между устните си. Едва осъзнавам горещината на устните му.
— Това е хубаво – въздъхвам. Най-после затварям очи за неограничено време, докато той пирува с гърдите ми. – Просто продължавай да го правиш!
— Толкова си сладка – мърмори. Долепва устни до мястото, на което е неговият белег, и засмуква дълбоко.
Оставям го щастливо на заниманието му, докато се опитвам да стабилизирам дишането си и препускащото си сърце, но все още горя.
— Отнеси ме до водата! – пъшкам. – Трябва да се охладя.
Поклаща глава и освобождава гърдата ми, за да ме погледне.
— Не може! – Отново поглъща едното зърно на гърдата ми, без повече обяснения.
— Защо? – настоявам.
Целува всяко от зърната ми, преди да вдигне лице към моето. Очите му са блестящи езера от дяволитост.
— Може да простудим бебетата.
Не се смея, но се ухилвам.
— Няма.
Избутва косата от лицето ми и ръцете му пропълзяват нагоре по моите, докато пръстите ни се сплитат над главата ми.
— Откъде знаеш?
Повдигам глава само колкото да допра устни до откачения обичлив задник.
— Дори това да е вярно, а не е, точно сега температурата на тялото ми е извън всякакви графики, така че вероятно опичам бебетата ти, докато говорим.
Той ахва в драматична проява на ужас и скача, като ме издърпва на крака.
— По дяволите, жено! Трябва да те охладим. – Мята ме на рамо и шляпва задника ми.
— Ох! – смея се, доволна от неговата игривост. – Върви бавно, за да мога да свикна!
— О, не. – Нагазва навътре бързо и ме оставя да изпитам най-лошото. – Нямаме време да се занасяме. Рискуваме да имаме чифт добре опечени бебета. – Хваща хълбоците ми, което предизвиква крясъци и гърчене от моя страна, но той ме държи здраво. Вдига ме над себе си, хълбоците ми са в големите му длани, а ръцете ми са на раменете му и аз гледам надолу към едно коварно лице, което се опитва да остане сериозно. Хиля се толкова широко, че бузите ме болят. – Здравей, красиво момиче!
— Здрасти! – Стягам се. Знам какво следва или се надявам, че знам.
Джеси губи битката и ме поразява с усмивката си. Свива ръце и ме отпуска, за да ме целуне силно по устните.
— Довиждане, красиво момиче! – Мощните му ръце се изправят бързо и ме изстрелват назад във въздуха. Аз пищя и размахвам ръце и краката във всички посоки в безумна наслада. Падам във водата, все още пищяща, но устата ми бързо се пълни с вода, докато потъвам. Заглушената неистова бъркотия под водата определено не е само мое дело, затова ритам с крака бързо към повърхността. Измъквам се с пъшкане и бързо се завъртам на триста и шестдесет градуса, за да намеря Джеси. Никъде не го виждам и освен накъсаното ми дишане цари мъртва тишина. Застивам, доколкото мога, и движа краката си съвсем леко, колкото да ме държат на повърхността. Проклятие, къде е Джеси? Тихи вълнички се отдалечават от мен и не мога да разбера дали аз причинявам движението на водата или нещо в дълбините отдолу – нещо високо, жилаво и красиво, нещо, което може да задържи дъха си адски дълго време. Не знам защо, но също задържам дъха си и тихо обмислям следващия си ход. Дали да остана неподвижна и тиха, или да се хвърля към брега?
Да се хвърля, да остана. Да се хвърля, да остана.
Изпускам складирания в дробовете ми въздух.
— Мамка му, мамка му, мамка му! – Напълно съм разкъсана. Сърцето ми препуска, докато се боря с нерешителността си, но тогава чувам плясък зад мен и без никакви указания краката ми се задвижват. Плувам, сякаш животът ми зависи от това, сякаш ме преследва акулата от „Челюсти”*. И врещя като момиче. – Ох, мамка му! – изскимтявам и пронизвам нощния въздух с мръсната си уста, когато някой хваща глезена ми и ме дръпва надолу. Превръщам се в търкаляща се купчина от подивели ръце и крака, вероятно ритам и удрям Джеси, но не мога да се удържа. И така му се пада. Уплахата ми се е превърнала в гняв и вече се боря с ръцете, които ме държат. Очите ми непрестанно се пълнят със сол всеки път, щом се опитам да ги отворя, а дробовете ми ще се пръснат. В този момент главата му се оказва между бедрата ми.
[* „Челюсти” – американски филм от 1975 г. на режисьора Стивън Спилбърг. – Б. пр. ]