Изтласквам се на повърхността и моментално изпускам въздуха от дробовете си с гневен вик.
— Джеси! – Намирам се на раменете му и той ме изнася от морето, и с ръце притиска глезените ми към гърдите си.
— Какво има, бебче? – Дори не е задъхан.
— Ти! – Шляпвам с ръце по главата му няколко пъти, после се спускам и грабвам брадичката му, за да дръпна главата му нагоре. – Дай да те видя! – съскам агресивно.
Той се смее.
— Здравей!
— Ти си заплаха!
Изглежда, без никакво усилие открива къде да стъпи и се издига от водата като някакво неземно създание.
— Ти ме обичаш – казва ми уверено.
Навеждам се, но не мога да го достигна.
— Искам да те целуна – хленча.
— Знам, че искаш. – За една наносекунда в поредица от координирани движения той ме смъква от раменете си и ме полага в ръцете си. – И вече можеш.
Усмивката, изглежда, е постоянно закрепена за лицето ми, а блясъкът в му очите му е дълбок и не показва признаци за потъмняване. Толкова сме щастливи. Безгрижният Джеси е в пълната си сила и ме дави в страст и пакостливост. Седмото небе на Джеси не може да стане по-хубаво.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Толкова лесно мога да свикна с това. Мога да лежа всяка сутрин и да се протягам щастливо, да усещам бриза по голата ми кожа и да се разхождам по верандата, за да се възхищавам на моя бог от разстояние, докато той тича по извивката на плажа. Мога да му приготвям закуска, въпреки че мразя да готвя, и мога да седя гола на масата, докато той унищожава храната с постоянно одобрително мънкане, а после топва пръст в буркана с фъстъчено масло, което съм сигурна, че е донесъл с багажа, защото марката ми е позната. Мога да отварям уста, когато ми казва, за да може да ме нахрани, и мога да протягам ръка и да галя голите му, целунати от слънцето гърди, защото така ми се иска. Мога да се разтопя на стола, когато той ми намига и ме дръпва в скута си, за да ми се наслади, а после продължава да закусва с една ръка, докато с другата ме държи и ми предлага парчета сьомга. Мога да се пъхвам в банския си в уединението на Рая, да получавам ужасен поглед или настояване да облека нещо по-съществено и да отида да плувам в басейна на вилата. Мога да бъда издърпана за ръката и изсушена, после увита и отнесена до душа, където Джеси ме сапунисва и се грижи за мен по всеки възможен начин. Всеки възможен начин… и малко повече. Мога много, много лесно да свикна с това.
Последният ни ден в Рая е и аз се чувствам малко нещастна въпреки ужасно доволното ми състояние. Това е нашият последен ден, прекаран в отдаване единствено един на друг, без разсейването и без проблемите, с които ще се сблъскаме при завръщането ни в Лондон. Седя на леглото с кърпичка, промушена между пръстите на краката, и с шишенце яркорозов лак в ръката. Минало е пладне. Прекарали сме цялата сутрин в правене на нормалните за нас неща и сега се приготвям и гиздя за следобедна разходка до пристанището и за вечеря по здрач. Не искам да се прибираме. Искам да останем в Рая завинаги, само аз и Джеси.
— Мисля, че се разбрахме – без повече лакиране и без търсене на остатъци от уиски.
Вдигам поглед и виждам Джеси да изпълнява досадната задача да трие с кърпа тъмнорусата си мокра коса, но задачата не е толкова досадна, когато той я извършва. Нищо, което този мъж прави, не е глупаво или обикновено. Облягам се на възглавницата си и поглъщам възхитителната гледка. Той е гол. Потичат ми лиги.
— Трябва да си лакирам пръстите на краката. – Разклащам шишенцето и отвинтвам капачката. – Няма да отнеме много време и няма нужда да лакирам ръцете. – Размахвам вече изсъхналите розови нокти към него.
Съвсем бавно и преднамерено загорялото му голо тяло изпълзява на леглото и се настанява на колене в краката ми.
— Дай на мен! – Полага кърпата върху бедрата си, хваща стъпалото ми и го настанява на бялата памучна тъкан.
— Искаш да ми лакираш ноктите на краката? – питам. Леко съм развеселена от решението на моя съпруг да се заеме с толкова момичешка задача. Той ми хвърля равнодушен поглед, явно не е притеснен да се грижи за жена си дори с това.
Взима лака от ръката ми и намества стъпалото ми, за да може да изпълни собствено назначеното си задължение.
— Мисля, че трябва да се упражнявам – уведомява ме с безизразно лице и сух тон. – Скоро няма да можеш да ги стигаш заради…
Кракът ми замахва и се забива право в корема му, не че това има желания ефект. Джеси се ухилва и намества отново стъпалото ми.
— Не искам да се прибираме – казвам тихо.
— Аз също, бебче. – Не изглежда изненадан, сякаш е прочел мислите ми или може би мисли съвсем същото. Прокарва веднъж четката в центъра на нокътя на палеца ми, а после по веднъж от двете страни.