— Кога може да дойдем пак? – питам. Гледам как бръчката му се появява на челото. Това ме кара да се усмихна и на мига забравям обезсърчителните мисли.
— Може да дойдем, когато поискаш. Просто казваш и ще те кача на самолета. – Избърсва кожата в основата на нокътя и се отдръпва, за да огледа творението си. Изобщо не е зле, като се имат предвид големите му ръце и малката четчица. Поглежда ме. – Добре ли прекара? – пита ме усмихнат. Знае прекалено добре, че съм, и го знае главно защото току-що му казах, че не искам да си тръгвам.
— Райски – замислена казвам и облягам глава назад. – Продължавай! – кимвам към крака в скута му.
Очите му се присвиват игриво.
— Да, милейди.
— Добро момче – въздъхвам замечтано и се отпускам на възглавницата. – Какво ще стане, когато се приберем у дома?
Продължава да лакира ноктите ми, без да даде отговор. Нещо трябва да бъде направено, за предпочитане от полицията, а не от Стив. И въпреки че идеята да бъдем извън страната беше добре дошла, знам също, че това беше начинът Джеси да разсъждава трезво върху случилото се. Не може да ме крие в Рая вечно, въпреки че според него това амбициозно намерение изобщо не е неразумно, а ако поддържа и това прекрасно настроение, аз също не бих го смятала за неразумно. Ние сме в Рая, трябва да помня това. Джеси ме има само за себе си без разриви и без проблеми. Това е единствената причина за настоящото ми щастливо пребиваване на Седмото небе на Джеси и нищо друго. Връщането ни в Лондон бързо ще ме изхвърли оттам, сигурна съм.
— Това, което ще стане, е, че ти ще отидеш на работа и най-накрая ще изпълниш обещанието си да осветлиш Патрик за Микаел! – Хвърля ми изпълнен с очакване поглед, който аз пренебрегвам.
— Мислиш ли, че Микаел е откраднал колата ти?
— Нямам никаква представа, Ава. – Поставя долу крака ми и вдига другия. – Аз съм се заел с това, така че ти не тревожи красивата си малка глава!
— Как по-точно си се заел с това? – не мога да не задам този въпрос. Наистина искам да знам, защото нещо ми подсказва, че както повечето неща у Джеси и това няма да бъде стандартно.
Получавам предупредителен поглед, както си знаех, и не забравям, че ако настоявам, може много лесно да бъда изхвърлена от Седмото небе на Джеси, преди да се върнем в Лондон.
Приемам укорителния му поглед няколко мига, без да сведа очи и да скрия любопитството си, и все пак знам, че няма да ми бъде даден задоволяващ отговор. Вече мълчаливо съм го приела и също така за себе си съм се съгласила да не настоявам.
— Точка – казва Джеси просто и знам, че наистина е приключил.
Затова се отпускам и го оставям да довърши сложната задача да лакира ноктите ми, докато аз тихо се наслаждавам на грижовността му и на факта, че се привежда толкова близо, за да изпълни задачата си, и че няма и грам тлъстина по корема му.
— Готова си – заявява и завинтва капачето. – Невероятен съм дори в това – няма и следа от хумор в тона му.
Вдигам крака и се навеждам, за да погледна. Почти очаквам да видя лак до средата на пръстите си, но не. Джеси наистина е невероятен в лакирането на нокти, както във всичко друго освен в готвенето.
— Не е зле – подхвърлям небрежно и се преструвам, че обърсвам петънце, което дори не е там.
— Не е зле ли? Свърших по-добра работа, отколкото ти някога ще свършиш, жено – скача от леглото. – Ти си такава късметлийка, че ме имаш.
Подсмихвам се.
— Ти не си ли късметлия? – питам невярващо. Той е такъв арогантен задник.
— Аз съм по-голям късметлия – намига ми и аз бързо се правя, че вече не съм обидена. – Хайде! Да вървим да изследваме! – Днес е още по-въодушевен да излезем, отколкото беше вчера, и това е очевиден признак, че се наслаждава да ме обича и по друг начин.
* * *
Отбиваме от кръговото движение и се озоваваме пред охранителна порта, която води надолу към пристанището. Джеси сваля прозореца си и показва пластмасова карта на един екран. Вратата се отваря веднага и ние продължаваме.
— Къде сме? – питам и се привеждам напред в седалката си, за да огледам пътя напред.
— Това е пристанището, бебче. – Джеси продължава бавно и отбива в пешеходна зона. Хората механично се отместват, за да направят път, без да погледнат втори път DBS-а. Това би ми се сторило странно, но бързо забелязвам десетки луксозни коли, паркирани по продължение на пътя. И не само мерцедеси и БМВ-та. Гледам редици от бентлита, ферарита и дори още един „Астън Мартин”. И всички те крещят „милионери”. Хората явно са свикнали с нелепо скъпи автомобили, но вниманието ми бързо е откъснато от редицата луксозни коли, когато забелязвам редици и редици лодки. Не, не лодки. Това са яхти.