— Вероятно – съгласява се лесно и примлясва. – Ела! Трябва да нахраня моята съпруга и фъстъците. – Връща ме във вертикална позиция и започва да оправя презрамките на малката ми жълта рокля. – Трябва да се стегнат.
Избутвам ръцете му. Тръгвам и намествам презрамките на роклята си, без да обръщам внимание на измърморените протести, които идват иззад мен.
— Къде ще ме храниш? – питам през рамо и продължавам да крача, но не задълго. Джеси ме хваща за кръста, аз се дърпам, но теглото е непоносимо.
— Не се отдалечавай от мен! – направо ръмжи. Завърта ме с лице към себе си. Мръщи се, а аз се усмихвам. – И можеш да изтриеш тази усмивка от лицето си. – Затяга презрамките ми, като мърмори нещо за непоносима жена, която го подлудява. – По-добре. Къде са всички дрехи, които ти купих?
— У дома – отговарям отсечено. Не че някоя от тях беше подходяща за почивка на слънце. Не ми беше дадено време да пазарувам за почивката, затова трябваше да се оправям с гардероба си отпреди няколко години. Тогава бях в началото на двайсетте и той продължава да се оплаква от тези дрехи.
Джеси поема търпеливо дъх.
— Защо продължаваш да си толкова непокорна?
— Защото знам, че това те подлудява. – Вървя по тънък лед, осъзнавам го, но няма да отстъпя. Никога.
— Ти просто се наслаждаваш, когато ме превръщаш в откачен ненормалник.
— Ти сам се превръщаш в откачен ненормалник – смея се. – Нямаш нужда от помощ за това, Джеси. Казах ти и преди – няма да диктуваш гардероба ми.
Очите му горят със зелено недоволство, но аз не се плаша от неговата сила. Наистина съм доста смела.
— Ти ме побъркваш – повтаря, защото не знае какво друго да каже.
— Какво ще направиш? – питам самодоволно. – Ще се разведеш с мен ли?
— Внимавай с шибания език!
— Аз дори не изругах! – вече истински се смея.
— Напротив, направи го, мамка му! Изрече най-лошата дума всъщност. Забранявам ти да я казваш.
Вече наистина започвам да се кикотя.
— Ти ми забраняваш?
Скръства ръце на гърдите си в знак на авторитет, сякаш съм лошо дете.
— Да, забранявам ти.
— Развод – прошепвам.
— Сега се държиш детински – пухти той точно като дете.
— Малко – свивам рамене. – Нахрани ме!
Разсмива се шумно и поклаща глава.
— Трябва да те държа гладна и да те награждавам с храна само когато правиш това, което ти е казано. – Стисва раменете ми, обръща ме и ме повежда към ресторант с изглед към морето. – Ще те нахраня тук.
Един щастлив испанец със зализана черна коса и черни мустаци ни отвежда до маса за двама на външната тераса и ни настанява.
— Питиета? – пита с тежък испански акцент.
— Вода, благодаря. – Джеси ми помага да седна и ме прибутва под масата, а после се настанява срещу мен и ми подава менюто. – Тапас* тук са върховни.
[* Испанско мезе под формата на малки хапки. – Б.пр.]
— Ти избери – подавам му менюто обратно през масата. – Сигурна съм, че ще направиш подходящия избор. – Веждите ми са вдигнати нахално. Джеси взима менюто от ръката ми замислено, но без присмех или укорителен поглед.
— Благодаря – казва бавно.
— Моля – отвръщам. Наливам по една чаша вода, когато сервитьорът поставя леденостудена кана на масата. Задушно е, а жаждата ми е пламнала при вида на капката, която се стича отстрани на каната. Пресушавам чашата на една глътка и веднага наливам втора.
— Жадна ли си? – Джеси ме гледа учудено как бързо пресушавам втората чаша. – Внимавай! – предупреждава. Мръщя се, но не мога да спра да преглъщам ледената течност. – Може да удавиш бебетата.
Започвам да кашлям през смях и поставям чашата си, за да грабна салфетка.
— Ще спреш ли с това?
— Какво? Просто показвам бащинска загриженост – изглежда засегнат, но аз знам.
— Ти не вярваш, че мога да се грижа за бебетата ни, нали?
— Напротив – отговаря тихо, без никаква убеденост. Наистина не го вярва. Шокирана съм и лицето ми вероятно го показва, въпреки че Джеси нарочно не ме поглежда, за да види изражението ми.
— Какво мислиш, че ще направя, по дяволите? – Съжалявам за въпроса в мига, в който изстрелвам думите, още повече когато Джеси обръща глава и ми отправя скептичен поглед. – Недей! – предупреждавам. Гласът ми се прекършва и сълзи от съжаление започват да парят в очите ми. Опитвам се да не потекат по бузите ми и се самообвинявам заради безсърдечните си мисли. Чувствам се ужасно и сама, без Джеси да подклажда вината.
Гледам навсякъде, само не и към него, защото ако погледна лицето му сега, ще си спомня за мрачното място, което искам да забравя. Не го обвинявам, че се съмнява в способностите ми, аз самата се съмнявам в себе си, но имам него, както продължава да ми напомня.