— Тъжен или луд? – питам тихо.
Измъква се от скривалището си във врата ми, събира косата ми и я надипля по гърба ми, после хваща бузите ми в дланите си.
— Тъжен – потвърждава. – Целуни ме, съпруго!
Нямам желание да се излагаме още, затова се подчинявам и му давам това, което иска. Така ще се измъкна по-бързо. Но тогава започват ръкопляскания и Джеси престава да ме целува и театрално се покланя и ме настанява на стола ми. Оставаме ли?
— Обичам я – свива рамене, сякаш това обяснява защо ме повали на пода и настоя за признание в любов, а после обяви на група непознати, че очакваме близнаци.
— Близнаци!
Подскачам при развълнувания развален английски на сервитьора, който размахва пред нас бутилка шампанско.
— Трябва да празнувате! – Отпушва тапата и налива две чаши. Присвивам се. Много е мило, но няма никакъв шанс някой от нас да го пие.
— Благодаря – усмихвам се на сервитьора и се моля да не се задържи близо до нас и да ни гледа как чукваме чашите и отпиваме. – Това е много мило! – Сигурно е чул умствената ми молба или е видял притесненото ми лице, защото се оттегля и ме оставя да преценявам обстановката. Отново в ресторанта настъпва оживление, само някои ни хвърлят по някой поглед, но интересът, изглежда, е отмрял. Онази жена все още ни зяпа обаче. Намръщвам й се, но се разсейвам, когато ръката на Джеси се озовава на коляното ми. Обръщам се и виждам лицето му, изразяващо дяволитост. Да, той е демонстрирал своето виждане силно и ясно, така че всички да видят.
— Не мога да повярвам, че направи това.
— Защо? – избутва чашите с шампанско настрани.
Искам да се аргументирам, но отново усещам върху себе си нечий поглед и знам чий е. Обръщам се бавно и виждам, че тя отново се взира в нас. Седи през няколко маси и помежду ни има доста хора, но малка пролука в тълпата ми дава идеална видимост, а очевидно и на нея, защото тя се възползва максимално.
— Познаваш ли тази жена? – питам и задържам погледа си върху нея, въпреки че тя отново е свела поглед към храната си.
— Каква жена? – пита Джеси и се обляга на мен, за да види накъде е насочен погледът ми.
— Там, жената със светлосинята жилетка – почти посочвам през ресторанта, но бързо смъквам ръката си. – Виждаш ли?
Сякаш изминава цяла вечност, а той все още не ми е отговорил, затова се обръщам и виждам как цветът се оттегля от лицето му и то става пепеляво, а доволството отстъпва място на шок.
— Какво има? – Инстинктивно лепвам ръка на челото му, за да проверя температурата му, и забелязвам само след миг, че е студен като камък. – Джеси? – Той се взира в пълен транс. Притеснена съм. – Джеси, какво не е наред?
Той поклаща глава, сякаш иска да се отърси от мозъчно сътресение, и се обръща към мен, а погледът му подсказва, че нещо го измъчва. Виждам, че се опитва да отклони поглед, но се проваля ужасно. Нещо сериозно не е наред.
— Тръгваме си! – Той се изправя и събаря една чаша, като привлича още внимание. Хвърля купчина банкноти на масата и не губи време, а вдига задника ми от стола и ме повежда навън.
Крачи устремено към колата и буквално ме влачи след себе си.
— Какво ти става? – опитвам отново, но знам, че е напразно. Той е изключил напълно.
Отваря вратата на колата и аз го поглеждам, докато ме насочва вътре, но не получавам отговор. Нито признание, нито изражение, нито обяснение. Забелязвам, че рамото му се напряга и повдига, а гърдите му започват да се издуват. Поглежда около нас и все още се опитва да ме набута в колата.
— Джеси. – Непознатият женски глас откъсва вниманието ми от моя вцепенен съпруг към жената зад мен. Жената. Взирам се в нея объркано и усещам как ръката на Джеси ме стиска по-силно. Вече чувам и дишането му. Напълно съм озадачена, но успявам да я огледам. Прокарвам очи нагоре и надолу по тази непозната, която прекара голяма част от времето си в морския ресторант да гледа мен или Джеси, или нас. Не съм сигурна. Но колкото по-дълго я гледам, толкова по-ясно ми става всичко.
Джеси се опитва да ме премести, за да ме вкара в колата, но аз го отблъсквам, прекалено любопитна кого виждам.
— Ава, бебче, тръгваме. – Той не изисква, нито крещи по мен нетърпеливо въпреки неподчинението ми. От това ми се доплаква.
— Джеси, сине! – Жената пристъпва напред и страховете ми вече са потвърдени.
— Не можеш да ме наричаш така – казва Джеси сковано. – Ава, влизай в колата!
Влизам. Това беше потвърждението, което ми трябваше. Няма нужда да чувам