нищо друго, нито крясъци, нито обяснения. Това е майката на Джеси. Намествам се и гледам как съпругът ми обикаля колата от задната страна. Усещам тревога, когато виждам как майка му бърза, за да го пресрещне. Наблюдавам как поставя ръка на рамото му, а той я отърсва, чувам как го моли за възможност да говорят и после виждам как тя притиска тялото си към вратата на шофьора, за да му попречи да влезе в колата. Той мушва ръце в косата си. Болката по лицето му къса сърцето ми. Той няма да я отстрани със сила, което го оставя уязвим. Не мога да седя и да гледам как се мъчи, затова излизам и отивам при Джеси и майка му. В мен гори единствено решителност.
Заставам пред Джеси като щит и поглеждам майка му право в очите.
— Моля ви, махнете се!
Джеси се навежда през мен.
— Ти не трябваше да си тук. Защо си тук? – Гласът му е съсипан и разтреперан, както и тялото му. Усещам вибрациите да се процеждат в гърба ми. – Сега е сватбеният уикенд на Амалия в Севиля. Защо си тук?
Започва да ми просветва. Не прочетох достатъчно от поканата, за да видя датата и мястото, но Джеси очевидно го е направил. Защо иначе би ме довел тук, освен ако не е бил сигурен, че родителите му няма да са наблизо? Никога не би рискувал. Когато дойдохме, реших, че е странно, но не се задълбочих. Оказва се, че те са тук. И това причинява ужасен смут у Джеси.
— Баща ти – започва тя. – Сватбата беше отложена, защото баща ти получи сърдечен удар. Амалия се опита да се свърже с теб, след като ти не отговори на сватбената й покана.
Гърдите на Джеси се притискат към мен и знам, че ще заговори, което е добре, защото аз не мога да измисля какво да кажа. Зашеметена съм. Това е информационно претоварване.
— Тогава ми кажи защо Амалия се опита да се свърже с мен? Защо не го направи ти?
— Мислех, че ще отговориш на сестра си – отговаря тя бързо. – Надявах се да отговориш на обажданията на сестра си.
— Е, сгрешила си – изревава през рамото ми и аз трепвам. – Не можеш да правиш това с мен. Вече не, мамо. Влиянието ти вече провали живота ми и сега аз го оправям сам.
Тя трепва, но не се оправдава. Зелените й очи, които са същите като на Джеси, са замъглени и отчаяни. Толкова много мисли препускат в ума ми, но моята първа грижа е Джеси и очевидното му страдание. Майка му също страда, но вече не я харесвам, затова тя не е моя грижа.
— Близнаци – прошепва тя и протяга напред ръката си.
Замръзвам. Не мога да помръдна. Очите й изучават корема ми и виждам болката, гравирана по набръчканото й лице. Джеси ме дръпва и едва избягвам допира на ръката й. Това ме изтръгва от зашеметеното ми състояние и ме кара да преоценя ситуацията. Не ми отнема много време. Трябва да измъкна Джеси.
— Ава – изрича нежно в ухото ми. – Моля те, измъкни ме оттук!
Сърцето ми се къса на две.
— Моля ви учтиво – поглеждам към майка му, чиито очи все още са насочени към корема ми. – Махнете се!
— Това е още един шанс, Джеси! – Тя вече хлипа, но изобщо не изпитвам симпатия към нея. Джеси не говори. Остава неподвижен и тих зад мен. Мисля, че може да е изпаднал в транс и изобщо не съм изненадана. Тези няколко думи само подсилиха моята решителност и вместо със сълзи очите ми се изпълниха с гняв. Но не мога да си го изкарам на майка му.
Обръщам се и плъзвам длан под ръката на Джеси.
— Хайде! – казвам тихо и дръпвам ръката му. Той ме оставя да го поведа. За първи път го водя и го правя бързо. Решена съм да изведа съпруга си от тази ситуация, която го наскърбява. Виждала съм го такъв едва няколко пъти, но всеки път е свършвал с душевна мъка. Не съм подготвена да подложа него или себе си на още трудности във връзката ни.
Отварям пътническата врата и нежно го насочвам вътре, а той се гледа безцелно пред себе си. Облекчена съм, когато виждам майката на Джеси да минава пред колата, защото това значи, че мога да избързам и да скоча на шофьорската седалка. Първото, което правя, е да открия ключалката и да натисна копчето, а после претърсвам Джеси за ключовете. Никога не съм карала от противоположната страна на пътя, т.е. от лявата страна на колата, но сега не е времето да изпадам в паника за нещо толкова незначително. Паля DBS-а и едва поглеждам назад, когато давам на задна, после включвам на първа и тръгвам напред малко по-внимателно. Хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане и забелязвам един мъж да поема майката на Джеси в обятията си. Баща му.
Оглеждам пътя напред и забелязвам портите, но нямам време да изпадна в паника как да намеря картата, която ще ги отвори. Те сами се преместват и аз се отдалечавам от родителите на Джеси все повече. Поглеждам към него и не харесвам това, което виждам – смутен мъж, който се взира с празен поглед през прозореца и не показва никаква емоция. Щях да се чувствам по-добре, ако беше ядосан, но той не е. Единственото познато нещо са бръчката през челото му и зъбните колела на сложния му ум, които се въртят диво и неконтролируемо. Странно, тези дребни подробности ми предлагат някаква утеха. Но не и това, за което може би мисли.