— Никога нямаше да те доведа тук, ако знаех – дрезгавият му глас нарушава тишината след толкова дълго мълчание, че съм загубила представа за времето. – Никога не съм искал животът ми с теб да бъде опетнен от миналото ми.
Нашият живот бе почернен по много начини и аз знам, че той не е искал миналото му да ни засегне. Но това се случи. А може да се случи отново, ако му позволи.
— Случилото се не ни е засегнало – уверявам го. – Моля те, не му позволявай да го направи!
— Те нямат място в живота ми, Ава. Не са имали досега, още по-малко ще имат за в бъдеще. – Ръцете му започват бавно да се движат по корема ми.
Знам защо го казва. Бебетата му няма да заменят Джейк. Няма да облекчат вината на родителите му. И знам със сигурност, че няма да са повод за помиряване. Някои неща са непростими. И едно от тях е родителите ти да не те обичат и подкрепят. Баща ми винаги е твърдял, че никога няма да ми нарежда какво да правя, а само ще
ме съветва. Че няма да ме принуждава за нещо, ако знае, че то би ме направило нещастна. Че винаги ще ме подкрепя, независимо дали изборите, които правя, са правилни или грешни, и че би оправил нещата, ако съм сбъркала. И го е правил. Много пъти. Не в толкова тежки ситуации като тези, които е предизвикал изборът на Джеси, но принципът е същият. Това правят родителите. Те не влияят на децата си за собствена изгода. Състраданието ми е свирепо. Джеси винаги е казвал, че аз съм всичко, от което се нуждае. Знам, че го казва от цялото си сърце. И това е напълно разбираемо, като се има предвид какво е преживял този мъж – не само жените и пиенето, а и родителите му, и в това е коренът на всичко.
— Няма нужда да ми обясняваш каквото и да било. Ти и аз – повтарям думите, за да подсиля моите собствени.
Той се превърта на гръб и ме дръпва, за да се покатеря на гърдите му. Настанявам се и започвам леко и бавно да проследявам белега му.
— Това място беше на Кармайкъл – казва тихо. – Беше част от имуществото му, както и лодката.
— Знам – усмихвам се. Бях права в моето лично заключение.
— Откъде знаеш?
— Иначе защо да имаш вила толкова близо до мястото, където живеят родителите ти.
Не го виждам, но знам, че се усмихва.
— Моето красиво момиче ме плаши.
— Защо? – питам и мръщя лице.
— Защото обикновено настоява за информация.
Трябва да се съглася, че научих повече, откакто се убедих да си държа устата затворена, отколкото когато тропах с крак и крещях.
— Не може да ми кажеш нищо, което да ме убеди отново да избягам от теб.
— Радвам се, че каза това – отговаря тихо.
Ако можеше да каже нещо, което да ме накара да се вцепеня и да ми се иска да върна думите си назад, е точно това. Не помръдвам, защото, ако погледна към него, само ще го насърча да продължи, а вече знам, че няма да ми хареса това, което ще чуя. Затова оставам точно където съм и очите ми се стрелкат по гърдите му. Иска ми се да се сритам. Защо казах нещо толкова глупаво? Сякаш несъзнателно изтръгвам признания от този мъж.
Невежеството е блаженство. Невежеството е блаженство.
— Ава? – казва той тихо.
— Какво?
— Трябва да ти кажа нещо – опитва се да стане, но аз се опитвам да го затрудня максимално. Не че има някакво значение. Отмества ме от гърдите си с минимални усилия и ме обръща по гръб. Възсяда кръста ми, но не се отпуска напълно върху мен. Не че това ще направи бягството ми по-лесно. Няма да ходя никъде. Джеси дъвче устната си няколко мига, докато аз го гледам, а изражението ми е скептично. Знам, че знанието е сила, но като се има предвид с какво ме е дарил Джеси в това отношение, съм уплашена до смърт.
Хваща ръцете ми и ги държи здраво.
— Оставих Сара в имението, докато ме няма.
— КАКВО? – Повдигам глава и гласът ми внезапно пресипва.
— Тя се занимава с нещата, докато ме няма. Джон не може да се справи сам, Ава.
— Но Сара? Ти каза, че вече я няма, край! – разярена съм. Кръвта ми кипва и стопля лицето ми. Всички мисли за изчезнали родители и болезнени истории биват заличени при споменаването на нейното име. – Защо си допуснал това, след всичко, което направи тя? – Измъквам ръцете си от неговите и се опитвам да го избутам. – Махни се!
— Ава, успокой се!
— Защо? Тревожиш се, че може да нараня бебетата ти ли? – изплювам към него.
Тези думи заличават загриженото му изражение и от очите му вече струи неодобрение. Мръщи ми се, но изобщо не ми пука.
— Не говори шибани глупости! – Успява да хване размаханите ми ръце и ги затиска над главата ми.