3- До този мъж

— Да не си ядосана, задето не те обслужих тази сутрин? – пита, а тонът му е явно развеселен.

— Да.

— Така си и мислех. – Грабва ръката ми и ме завърта, така че тялото ми се сблъсква с твърдите му гърди. И тогава ме изяжда жива. Започва да ме целува пламенно и аз не го спирам. Това няма да замести секса, който не правихме тази сутрин, но може да утоли жаждата ми до по-късно.

— Приятен ден, бебче! – Завърта ме отново и шляпва дупето ми, после ме отвежда до арката на кухнята. – Погрижи се жена ми да си изяде закуската, Кати!

— Добре, момчето ми. – Кати махва с бъркалката за яйца над главата си, но не се обръща.

— Ще се видим по-късно. И не забравяй да говориш с Патрик! – Излиза, без да чака потвърждение, че наистина ще говоря с Патрик. Знам, че времето ми за това е изтекло.

— Ава, изглеждаш толкова добре – провиква се към мен Кати от другия край на кухнята. – Цялата сияеш и си свежа.

— Благодаря, Кати! – Усмихвам се на нейната любезност, но се чудя дали просто не се опитва да ме накара да се чувствам по-добре. – Може ли да взема закуската си с мен? Малко закъснявам.

— Разбира се. – Започва да я опакова. – Добре ли прекарахте?

Усмивката ми се разширява и аз приближавам, за да взема закуската си.

— Прекарахме чудесно – казвам, защото наистина е така въпреки последната ужасна вечер.

— Толкова се радвам. И двамата се нуждаехте от почивка. Кажи ми, бисквитите вършат ли работа?

— Да.

— Знаех, че ще подействат. И близнаци! – Напъхва закуската в чантата ми и хваща бузите ми. – Осъзнаваш ли какъв късмет имаш?

— Да – отговарям и наистина го мисля. – Трябва да тръгвам.

— Да, да, върви, скъпа! Аз ще започвам с прането.

Оставям Кати да сортира бели и тъмни дрехи и се качвам на асансьора, след като набирам новия код. Бързо се озовавам във фоайето на „Луссо”, където виждам как Кейси сортира пощата.

— Добро утро, Кейси! – поздравявам, докато подминавам.

— Госпожо Уорд! Върнахте се! – Настига ме, докато се отправям към яркото слънце навън. – Добре ли прекарахте?

— Кейси, няма нужда да ме наричаш „госпожо Уорд”. Ава ще свърши работа. Прекарахме страхотно, благодаря! – Слагам слънчевите си очила и вадя ключовете от чантата си. – Харесва ли ти новата работа?

— Повече, след като се върнахте.

Заковавам на място.

— Моля?

Той се изчервява ужасно и започва да си играе с писмата в ръката му.

— Това прозвуча зле. Съжалявам. Просто… Знаехте ли, че сте единствената жена в сградата?

— Така ли?

— Да. А тези богати бизнесмени не казват и дума. Просто изгрухтяват към мен или отправят искания по телефона. Вие сте единствената, която отделя време да говори. Благодарен съм ви, това е.

— О, добре – усмихвам се на неудобството му. – Имаш предвид богати бизнесмени като съпруга ми ли?

Той се изчервява още повече.

— Добре, сега вече сам си копая гроба – засмива се неудобно. – Просто е хубаво отново да видя весело лице тук.

— Благодаря – усмихвам се и той ми се усмихва, а сините му очи проблясват. – По-добре да вървя.

— Разбира се. Ще се видим по-късно – отдръпва се, после се обръща и се отдалечава небрежно към бюрото си. Трябва да раздвижа задника си. Днес е първият ми ден отново на работа, а ще закъснея. Би било хубаво все пак да съм в списъка с добрите служители на Патрик.

Дори не забавям крачка, когато излизам от „Луссо” и виждам, че Джон ме чака. Той също не свива рамене извинително, както обикновено. Очаквах това.

— Как си, Джон? – Радвам се да го видя отново. Липсваше ми големият дружелюбен мъж.

— Всичко е наред, момиче – избоботва той и тръгва след мен към пътническата седалка. Скачам вътре и закопчавам колана. Гледам намръщено как Джон се настанява до мен. – Няма ли да възразяваш днес? – пита, а гласът му е закачлив.

— Мисля, че бих подписала смъртната си присъда, ако го направя – отговарям сухо.

Джон се смее и намества голямото си тяло на седалката, а после пали рейндж ровъра.

— Радвам се. Имах изрични указания да те пренеса на ръце възможно най-внимателно, ако упорстваш. – Поглежда към мен през черните си очила. – Не исках да се стига до това, момиче.

Ухилвам му се.

— Значи вече си назначен за мой телохранител? – Знам, че ако има някой, на когото Джеси може да ме повери, това е Джон. Шегувам се, разбира се, не е възможно Джон да се радва, че ще ме вози до работа всеки ден.

— Ако това прави копелето щастливо, ще го правя. – Джон се измъква от паркинга. – Ти и бебетата добре ли сте? – Задържа погледа си на пътя.

— Да, но сега вече сме трима, които могат да разстройват Джеси – оплаквам се.

— Откачено копеле! – Той се смее, разкривайки златния си зъб. – Как се чувстваш?