Този път не се съвземам толкова бързо. Откъде знае, по дяволите? Дори не съм сигурна дали е сериозен или саркастичен. Озадачена съм.
— Г осподин Ван дер Хаус. – Опитвам се да говоря тихо и постоянно оглеждам офиса. Не е времето, нито мястото, но вече започнах. Няма да приключа този разговор, докато не кажа това, което трябва да бъде казано. Ставам, избутвайки балоните от пътя си, и отивам в конферентната зала, където затварям вратата зад себе си. – Това да не е заради Джеси и съпругата ви? – Знам, че чувам запъване в дишането му и това увеличава увереността ми. – Защото вече знам, така че си губите времето.
— О, господин Уорд е правил признания?
— Вашата бивша съпруга се появи в дома на Джеси, Микаел. Съжалявам за станалото, но не виждам какво ще постигне с това. – Изобщо не съжалявам, но може би, само може би, мога да го накарам да се осъзнае.
Той се смее и от това бронзовата ми кожа настръхва.
— Ава, изобщо не ми пука за бившата ми жена. Тя е алчна курва. Интересува ме само твоето благополучие. Джеси Уорд не е мъжът за теб.
Трепвам от грубото определение за жена му и подпирам задник на конферентната маса.
— А вие сте, така ли? – запъвам на думите и се виня наум, че показвам колебание. Интересувало го моето благополучие ли?
— Да, аз съм – казва той откровено. – Аз няма да забавлявам други жени зад гърба ти, Ава.
Едва не изпускам телефона. И това ли знае?
— Въпреки всичко – отчаяно се опитвам да си върна увереността – мисля, че прекалено много неща се случиха, за да продължим да работим заедно.
— Прекалено много ли? – пита. – Знаеш какво е правил, когато те напусна, така ли?
— Да – изстисквам през зъби. Чудя се откъде знае, по дяволите. Успях да запазя този проблем в тайна. – Моята връзка с Джеси няма нищо общо с вас, Микаел. Знам какво е правил – гневно отговарям. – Ще говоря с Патрик и ще се оттегля от проекта „Лайф Билдинг”. Можете спокойно да използвате рисунките ми и да намерите друг, който да продължи договора. – Затварям, преди той да може да ми отговори, и въздишам облекчено. Не знам защо се чувствам така, сякаш от плещите ми е паднал товар – все още не съм казала на Патрик, а разговорът с Микаел през последните няколко минути само доведе до допълнителни въпроси. Не съм сигурна дали бих заложила живота си, но не мисля, че той би стигнал до крайности, тоест не би използвал наркотици и не би се опитал да избута колата ми от пътя. Не и щом иска да ме отнеме от Джеси, за да бъда с него. Каква полза би имал да съм мъртва? Засмивам се на малкото си просветление. Някой се опита да ме убие. Това е откачено.
Телефонът започва да танцува в ръката ми и един бърз поглед към екрана ми казва, че денят ми едва е започнал. Но да се справя с Рут Куин в момента не ми изглежда чак толкова тежко.
— Здравей, Рут!
— Ава! – изглежда изненадана. – Ти не каза, че ще заминаваш.
— Беше в последната минута, Рут. Всичко наред ли е?
— Да, наред е, но промених решението си за шкафчетата в кухнята. Може ли да се срещнем, за да ги обсъдим?
— Разбира се – едва успявам да потисна въздишка. – Имам купища документация, с която да се справя. Може ли да го направим утре?
— В дванайсет? – отвръща, без да настоява да е днес, което е приятна изненада.
— Ще се видим тогава, Рут – затварям и се опитвам да си придам незасегнато изражение. Всъщност не е трудно. Изобщо не съм засегната от последните ми два телефонни разговора. Чувствам се силна, сякаш аз поемам контрол над нещата, а не им позволявам те да контролират мен.
Сядам на бюрото си и прекарвам остатъка от вторника в разчистване на натрупалата се бумащина.
Бързо става шест и аз последна напускам офиса. Патрик не се върна на работа, както беше планирано, но се обади да ме увери, че ще дойде утре. Ще говоря с него тогава, но съм разочарована. Искам да се отърва от тази грижа без бавене.
Влизам в големия черен „Рейндж Ровър” без въздишка, без запъване и без оплакване.
— Здравей, Джон!
— Момиче – включва се в движението, – как беше денят ти?
— Градивен. Твоят?
— Великолепен – буботи.
Имам чувството, че е циничен.
— Къде отиваме? – Отпускам се в седалката си и се надявам да каже „Луссо”, но притаявам дъх. Джеси лично щеше да ме вземе, ако се прибирахме у дома.
— В имението, момиче. Как мина с шефа ти? – Хвърля ми поглед през очилата и лицето му изглежда любопитно.
— Не мина. Той не дойде днес.
— Това ще зарадва откаченото копеле – смее се.
Усмихвам се в знак на съгласие. Знам, но няма как да говоря с Патрик, ако него го няма. Не мога да бъда обвинена в това, но поне мога да кажа, че съм съобщила на Микаел. Това ще покаже, че имам намерение да се справя с проблема.