— В какво, по дяволите, се забърках, Ава? – въпросът на Кейт ме изтръгва от тревожните мисли.
— Любов? – изтърсвам, преди да мога да помисля дали е добре да го казвам или не. Широко отворените й сини очи ми казват, че не е. – Ще отречеш отново, нали?
— Не – прошепва. – Мисля, че вече сме подминали тези глупости.
— Така ли? – смея се. – Кейт, ние ги бяхме подминали преди седмици. – Напълно съм вбесена, но съм и толкова облекчена. Сляпата ми приятелка най-после е видяла светлина или признава, че я е видяла отдавна, все едно. Не ми пука, честно казано. – Той е на бара и… – спирам и бързо преглъщам това, което щях да й кажа. Няма да я предупреждавам, че Сам знае за Дан. Те трябва да оправят това помежду си.
— Той какво? – Изглежда паникьосана, което само потвърждава решението ми да не довърша. Тя ще избяга, знам го. Ще допусне най-лошото и ще офейка, без да даде възможност на Сам да изрази мислите си.
— Той те чака – довършвам.
Цялото й тяло се отпуска и около нея сякаш се оформя лека омара от доволство.
— Значи трябва да отида? – пита и ме поглежда в очакване на уверение. Рядко я виждам да се съмнява в себе си и да търси насърчения или указания.
— Трябва да отидеш – потвърждавам с усмивка. – Трябва да рискуваш, Кейт. Мисля, че ще се изненадаш накъде ще те поведе Сам.
— Така ли?
— Наистина. – Усмихвам се, хващам моята обикновено толкова самоуверена приятелка в ръцете си и изстисквам цялата несигурност от нея. – Моля те, иди и говори с него! И му дай възможност и той да говори!
— Добре – съгласява се. – Ще го направя. – Избутва ме и се прави на възмутена. –
Стига с лигавите глупости!
— Разбира се, аз съм виновна. – Обръщам се и заставам до Кейт пред огледалото и двете започваме да трием грима изпод очите си.
— За какво мислиш, че говорят Джеси и Дан? – Въпросът на Кейт ми напомня бързо, че са сами.
— Не знам – казвам намръщена, но подозирам, че знам. – Ще отида да разбера. Добре ли си?
— Направо фантастично! – Целува бързо бузата ми и излиза от тоалетните, като тръгва надясно към бара, а аз се отправям към кабинета на Джеси.
Нахлувам вътре с почти затворени очи, сякаш ги предпазвам да не видят брат ми подпрян до стената за гушата. Но той не е. Двамата са в същата седнала позиция като последния път, когато ги видях – Джеси отпуснат в стола си, а Дан с гръб към мен.
— Защо взимаш пари от Джеси? – питам нападателно в опит да накарам и двамата да видят, че съм сериозна. Определено не бъркам повдигането и напрягането на раменете на Дан. Може и да е разкрил заведението на Джеси, но аз разкрих тази малка спогодба, въпреки че не знам за какво е или дори дали искам да знам. Но това не ми пречи да го притисна. – Ще ми отговориш ли?
Дан не, но Джеси ми отговаря.
— Ава, казах ти да стоиш мирна.
— Не говоря на теб! – контрирам безстрашно, което го предизвиква да се намръщи.
— Е, аз говоря на теб – възразява той.
— Млъкни! – Приближавам бюрото и смушвам Дан в гърба. – Мълчиш. Нищо ли няма да кажеш?
— Виждаш ли с какво си имам работа? – Дланите на Джеси се протягат към небесата безнадеждно. – Шибан трън в задника.
Намръщвам се на Джеси и удрям брат ми по рамото.
— Говори! Какво става?
— Разорен съм – казва Дан тихо. – Без пари, без цент, както искаш го наречи. Джеси се съгласи да ми помогне.
— Ти си го помолил за заем? – изтърсвам невярващо. Това е безочливо, като се има предвид какво беше отношението му към съпруга ми.
— Не, той предложи, и то без да ми поставя никакви условия… Или поне допреди десет минути.
— Ти подкупваш брат ми? – прехвърлям погледа си към Джеси. – Платил си му, за да си мълчи?
— Не. Заех му пари и добавих една малка клауза към договора по-късно.
Ужасена съм, но се чувствам и глупаво облекчена. Джеси каза, че родителите ми няма да разберат, и се грижи да спази обещанието си.
— Ами училището по сърф? И защо не попита мама и татко? Тя щяха да ти заемат пари.
— Не говорим за няколко паунда, Ава. Затънал съм до ушите. Взех огромен заем, за да платя моята част от бизнеса, а партньорът ми избяга с парите. Прецакан съм.
Присвивам се.
— Защо не каза нищо?
— Ти как мислиш? – Изглежда истински унижен. – Бях объркан, Ава. Нищо не ми е останало.
Отново стрелвам поглед към Джеси, който седи съвсем тихо, но ме изучава внимателно.
— Колко? – питам. Въпросът ми кара съпругът ми да изглежда така, сякаш му е изключително неудобно, а Дан се помръдва в стола си до мен, което може да значи само едно. Знам, че не говорим за няколко хиляди. – Пет хиляди? Десет хиляди? Кажи ми!