— Там, откъдето съм, това може да се разбере съвсем различно – шляпва задника ми. – Ти си тази, която трябва да се заеме с духането.
— Знам как може да се разбере. Бях иронична. – Прокарвам длани по гърба му. – И няма да има никакво духане тук.
— Човек може да се надява. – Взима стълбите по две наведнъж, но аз не се съпротивлявам и той не пухти, нито се задъхва. Не. Прелита по черното ониксово стълбище като някакъв откачен парашутист. – Ето – поставя ме на крака и пуска душа. – Влизай!
— Надявам се, че ще заключиш вратата на кабинета си – казвам, когато представата за невинното лице на Кати изскача в ума ми.
Джеси се смее.
— Само за нашите очи, бебче. Аз имам ключ и съм скрил един сред купищата дантела в чекмеджето с бельото ти. Става ли?
— Да – съгласявам се. Вече наистина закъснявам, но това не ми пречи да пристъпя напред и да сграбча сутрешната му ерекция. Нямам представа откъде се е появила толкова бързо, но се радвам да я видя. Той трепва, а аз се усмихвам самодоволно, докато прокарвам палец бавно и небрежно по члена му, без да откъсвам поглед от пулсиращата плът.
— Ава! – предупреждава той слабо и отстъпва назад, но така го погалвам по цялата му дължина с ръка. Изсъсква и вдига длани, за да покрие лицето си. Пипнах го. Разтрива бузи, сякаш може да си възвърне част от самоконтрола. – Ако не те обладая сега, членът ми ще ме боли цял ден.
— Обладай ме! – казвам тихо. Спомням си думите много добре. Пристъпвам напред, за да съм плътно до него, и Джеси отпуска длани. По лицето му е изписано, че си е спомнил.
— О, ще го направя – отговаря. Вдига ме и ме поставя върху мивката. – Не можеш да избягаш сега.
— Не искам.
— Добре. – Навежда се и ме целува сладко. – Харесвам роклята ти.
— Не нося рокля, така че няма от какво да се отърваваме.
Усмихва се до устните ми и аз отварям очи. Откривам ярки зелени езера от искрено щастие.
— Топли спомени? – пита.
— Много. Може ли вече да ме приковеш за стената? – Не мога да отида на работа с безмилостно трептене между бедрата ми. Джеси трябва да ме освободи от напрежението, което се натрупва в слабините ми. Винаги е бил неустоим за мен, но тази безкрайна нужда да го имам превзема живота ми. Закъснявам за работа и изобщо не ми пука, а знам, че и на него няма да му пука.
Отново докосвам възбудения му член, но съм прекъсната насред съблазняването.
Вечерта на откриването на „Луссо” разтърсването на бравата ни накара да извъртим шокирано глави. Този път е тревожният вик на Кати. Изправям гръб. Изтръгната съм от игривото си състояние.
Джеси изчезва пред очите ми и аз седя в банята, все още върху мивката, и се чудя какво става, по дяволите. Бързо скачам и изтичвам до гардероба, където грабвам първата риза, която мога да открия, после притичвам до скрина за някакви бикини, докато натъпквам ръцете си в ръкавите. Закопчавам ризата по път – бързам прекалено много, за да се задържа. На средата на стълбището вече виждам входната врата. Джеси, само по бели боксерки, отмества Кати от вратата, където тя добре се справя да задържи отвън този, който е от другата страна.
— Мислех, че е Клайв – хрипти тя, явно изтощена от битката.
— Кати, аз ще се справя с това – поставя я встрани и разтрива ръката й успокоително, докато тя оправя престилката и косата си.
— За коя се мисли тя, по дяволите? – съска заплашително. Никога не съм виждала Кати ядосана.
— Кати – Джеси я успокоява нежно, – моля те, иди и направи някаква закуска за Ава! – шепне, докато държи вратата затворена без усилие, сякаш не иска да го чуя, но упоритото тропане от другата страна го издава. Който и да е, не се отказва.
Гледам как Кати се отдалечава, докато съска и фучи на себе си, и поглеждам Джеси, щом се озовавам в основата на стълбището. Той ме забелязва. Предпазливото изражение на лицето му веднага ме изнервя.
— Какво става? – питам.
— Нищо, бебче. – Опитва се да се усмихне, но се проваля ужасно. Изнервен е. Това не е добре. – Кати ти прави закуска. Върви!
— Не съм гладна – отговарям решително и го гледам.
— Ава, ти не яде снощи. Иди и закуси! – тонът му става все по-нетърпелив, а през това време блъскането по вратата не спира.
Не мога да повярвам, че е толкова разтревожен и наистина мисли, че настояването му да ям ще ме прогони от мистерията зад вратата.
— Казах, че не съм гладна! – Стоя като закована, а очите ми прогарят червени кръгове от яростен огън в неговите. Наистина съм бясна.
Вратата подскача и Джеси изръмжава от безсилие. По челюстта му трепка мускул, докато гледа нагоре като зов за помощ. Иска ми се да мисля, че упоритият идиот, който тропа по вратата на апартамента, причинява този натрупващ се гняв, но знам, че съм аз.