Оставям ги и се отправям към кабинета на Джеси. Намирам сакото му там, където го пусна снощи. Ровя бързо в джобовете му и намирам грижливо подредена пачка банкноти и телефона му, преди да открия снимката във вътрешния джоб. Малко е износена, несъмнено от прехвърлянето от джоб в джоб. Излизам бързо, въоръжена с доказателство Б, и откривам, че разстоянието между Джеси и Корал е намаляло. Джеси е на все същото място, но Корал бавно тръгва към него.
— Имахме нещо специално, Джеси – опитва се да го докосне, но той дръпва ръката си.
— Специално ли? – смее се той. – Чуках те известно време. Шибах те и после те зарязах. Какво му е специалното на това, мамка му?
— Ти се върна за още. Това трябва да значи нещо – тонът й е пълен с надежда. Наистина е заблудена. – Ти ме накара да се нуждая от теб.
От тези думи ми настръхва кожата. Искам да ги прекъсна, но изчаквам да чуя как ще отговори той на това.
— Не, ти сама си го направи. Аз почти не съм говорил с теб, докато те чуках. Ти беше парче месо, което беше удобно. – Пристъпва напред и се навежда, което я кара да отстъпи леко. Тонът на Джеси е пълен с отрова, и то умишлено. Доста добре се справя с прегазването и сам. – Ти си точно като останалите, дори още по-отчаяна. Получаваш добро чукане и решаваш, че животът ти зависи от това.
Едва не се разсмивам.
Моят живот наистина зависи от това, още повече сега, когато съм бушуваща торба хормони.
Джеси я оглежда от горе до долу и зървам надутия мъж, който се е отнасял с жените като с предмети безкрайно дълго време – мъжът, който е пиел, чукал и захвърлял всички тях.
— Какво те кара да мислиш, че ще напусна жена си заради теб?
— Защото аз нося твоето бебе. – Самодоволството й вече напълно е изчезнало. Тя знае, че губи битката.
— Ти лъжеш – отвръща той, но определено има елемент на несигурност в тона му.
— Тя действително лъже – намесвам се. Неудобно ми е да виждам Джеси толкова близо до нея дори когато се е озъбил в лицето й и наистина не се чувствам удобно той да е толкова разтревожен от нещо, което не би трябвало изобщо да го тревожи.
— Не лъжа. Държиш доказателството – сочи снимката в ръката ми.
— Да, така е – обръщам се и я бутам в лицето й. – Това е снимка на шест седмици.
Корал се мръщи.
— Не, това е снимка на четири месеца.
— Това не е твоето бебе, Корал.
— Чие е тогава? – пита тя бавно. Започва да схваща накъде духа вятърът.
— Това е моето бебе – поглеждам нежно към раздърпаното парче хартия. – И на Джеси.
— Какво?
— Ами, казвам бебе, но всъщност имам предвид бебета. Виждаш ли, ние чакаме близнаци и знам, че се опитваш да ни измамиш, защото твоята снимка е на бебе, което е на не повече от шест седмици. Тук има два фъстъка – показвам моята снимка, – по-малки са от твоята топчица, но съм сигурна, че бебетата на двете снимки са на приблизително еднаква възраст. Не знам. Може би е майчински инстинкт – свивам рамене. – Това ли е всичко?
Устата й е леко зинала и въпреки че вътрешно все още кипя, съм повече от горда със себе си, задето запазих самообладание. Джеси е прав. Не мога да се търкалям по пода с нея, независимо колко силно ми се иска да изтръгна косата й.
— Освен ако по някакво чудо не можеш да доставиш липсващата лента, която потвърждава датите ти, мисля, че приключихме! – Поглеждам я с очакване, но не казвам нищо повече. Хвърлям нейната снимка между нас. – Сега се разкарай оттук и върви да намериш истинския баща на твоето изчадие! – Не откъсвам очи от нея и няма да ги откъсна, докато не затворя вратата здраво зад нея. – Тръгваш ли си, или трябва да те извлека навън? – питам и правя крачка напред.
Тя се навежда и вдига снимката си, после тръгва назад през вратата. Очите й прескачат нервно от Джеси към побеснялата му бременна жена и още щом тялото й минава прага на апартамента, тръшвам вратата в лицето й, после се обръщам към моя съпруг – бивша курва. Той дъвче нервно долната си устна и може би не трябва, но съм бясна и на него. Профучавам покрай изумения Джеси и се качвам по стълбите. Горе заварвам водата още да тече от душа. Събличам се и мия зъбите си, после заставам под струята, без да бързам. Будна съм от по-малко от половин час, а вече се чувствам така, сякаш това трябва да е краят на деня ми.
Плакна косата си със затворени очи, но усещам, че той е зад мен. Не ме докосва, но знам, че е там. И е притеснен. Усещам тревожните вибрации, излъчвани от него, в мокрия ми гръб. Доказателството за неговата несигурност при твърдението на Корал само усилва моята тревога. Трябва ли вече да добавя към списъка с неща, които могат да ни създадат проблем, и потенциални бременни мамчета? Върнали сме се от Рая едва преди два дни, а вече съм психически изтощена. Живот в мир и удобство. Това искам и от това се нуждая, но всеки път, щом реша, че сме близо до спокойствието, нещо се появява и го заличава.