— Да, свикнала съм с шокове, откакто съм с Джеси – отхвърлям въпроса с апатията, която заслужава целият епизод. На Дрю няма да му се размине обаче.
— Добре. Трябва да бъдеш внимателна сега, нали? – казва тя сладко като въпрос, но усещам и лека заплаха.
— Да, аз съм и ще бъда. Слушай, по-добре да затварям. Патрик ми е сърдит, а Том, Сал и Виктория изглеждат така, сякаш някой ги е зашлевил в лицето. Обяд утре?
— Идеално! Обади ми се! – Затваря, а аз оглеждам скептично офиса. Толкова тихо е единствено когато съм сама тук. Поглеждам през рамо към кабинета на Патрик и виждам, че вратата е затворена. Умирам си да се обадя на Джеси и да споделя с него какво научих, но само ще си насиля късмета, а знам, че и без това Сам ще му се обади. По-добре да се приготвя за срещата с Рут Куин.
В единайсет и половина никой още не е проговорил, Патрик не е излязъл от кабинета си, а аз се чувствам нервна, когато чукам на вратата на Патрик. И не я отварям, както бих направила обикновено. Изчаквам отговора, после мушвам глава през вратата и се усмихвам сладко.
— Имам среща по обед с Рут Куин.
— Добре. Трябва да се върнеш до два. Ще имаме съвещание – говори сковано и не ме поглежда, като задържа вниманието си на монитора.
— Добре. – Затварям вратата внимателно и напускам офиса озадачена и загрижена. Съвещание? Съвещание, за да обсъдим липсата ми на отдаденост на работата напоследък несъмнено. Странно, но дори не съм разтревожена.
На вратата ме посреща куриер на мотопед.
— Доставка за Ава О’Ший – гласът му е заглушен през шлема, който не е свалил.
— Аз съм – мърморя загрижено. Произнасянето на моминското ми име праща ледени тръпки по гръбнака ми.
— Подпишете тук, моля! – Пъхва папка под носа ми и аз се подписвам, после взимам някакъв плик. Не искам да приемам тази доставка, но когато Джон паркира, се опитвам с всички сили да изглеждам естествено, а всъщност трябва да изглеждам вбесена от пристигането на Голямото момче. Куриерът скача на мотопеда си и изчезва по пътя, без да каже нищо друго. Едва когато Джон се навежда и отваря пътническата врата, осъзнавам, че съм замръзнала на място, все още с плика в ръка.
— Какво има там, момиче? – пита. Гладкото му лъскаво чело се набръчква над очилата.
— Нищо – натъпквам плика в чантата си, скачам в колата и закопчавам колана си. – Какво правиш тук?
Включва се в движението и започва терапевтичното потупване с длан по волана. Чудя се как кожата не се е напукала във формата на ръката му от постоянното удряне.
— Ти имаш среща, момиче.
Учудените ми очи се забиват отстрани в профила му. Той не може да знае, защото съм се погрижила да държа под ключ работния си бележник, както и устата си.
— Откъде знаеш? – За първи път, откакто познавам големия заплашителен черен мъж, той изглежда неловко и избягва да ме погледне. – Накарал те е да ме следиш, нали? – обвинявам. Не мога да повярвам.
Потупването се засилва. Давам му време да обмисли отговора си, но по изражението на лицето му познавам, че знае, че съм го пипнала.
— Момиче, някой се опита да те изхвърли от пътя. Не можеш да го обвиняваш, че е малко нервен. Къде отиваме?
— Ландсдаун Кресънт – отговарям. – И какво е твоето извинение за всички други пъти, в които той ме е дебнал?
— Нямам – отговаря откровено. – Тогава беше просто откачено копеле.
Смея се и Джон се смее с мен, а вратът му се скъсява точно както ми харесва.
— Не ти ли е скучно? – питам и мисля, че сигурно ме смята за страшен трън в задника. Грижите за мен определено не са част от длъжностната му характеристика.
— Не – спира да се смее и се обръща към мен, усмихнат топло. – Онова откачено копеле не е единственият, който е загрижен за теб, момиче.
Трябва да стисна устни, за да не позволя глупавите ми емоции на бременна да ме завладеят и да изхлипам позорно. Знам, че Джон няма да го оцени.
— Аз също нямам нищо против теб – казвам това, защото знам, че ще оцени чутото, и тихият му смях го потвърждава.
— Чета – уведомява ме. Навежда се и отваря жабката. Вади една книга и ми я подава, после отново започва да тупа по волана.
Прочитам заглавието, а после отново, за да съм сигурна, че съм разбрала правилно.
— Дървета бонзай?
— Точно така.
Започвам да прелиствам страниците, възхищавам се на красивите малки дървета и си представям Джон, наведен над някое, деликатно да подрязва крехките клонки.
— Хоби ли ти е?
— Да, много е отпускащо.
— Къде живееш, Джон? – не знам защо зададох този въпрос. Джон и бонзай са две неща, които никога не бих обединила в едно, но с това ново странно знание изпитвам непреодолима нужда да разбера.