— В Челси, момиче.
— Сам ли?
— Съвсем сам – смее се. – Само с моите дървета.
Смаяна съм. Никога нямаше да го допусна. Този човек, за когото след първия поглед мислех, че е член на мафията – този огромен, черен и зловещ мъж, който наблюдава имението, държи превъзбудените мъже, а вероятно и жени, на мястото им, живее с дървета? Очарователно.
* * *
— Ще ме чакаш ли отвън? – питам Джон игриво, когато спира пред къщата на Рут Куин.
Златният му зъб проблясва, когато се пресяга, за да вземе книгата.
— Може да прочета няколко страници, момиче.
— Ще бързам, колкото мога – изскачам и се стрелвам към дома на Рут.
Входната врата се отваря, преди дори да почукам.
— Ава! – изглежда, се радва да ме види.
— Здравей, Рут! Как си?
— Прекрасно. Влизай! – Поглежда над рамото ми леко намръщена и ме повежда бързо вътре.
Оставям незадоволено любопитството й, защото ако трябва да обяснявам кой е Джон, ще отнеме много време, а не искам да оставам повече от необходимото. Трябва да запазя отношенията ни на професионално ниво, доколкото е възможно.
Повежда ме по коридора към кухнята.
— Добре ли прекара уикенда? – пита.
Да и не. Страхотно и ужасно. Изглежда все едно е бил преди милиони години.
— Да, благодаря. А ти? – настанявам се на огромната дъбова маса и вадя папките си.
— Чудесно – изпява и заема стол до моя.
Усмихвам се учтиво и отварям папката й.
— Какво искаше да обсъдим? Шкафчетата ли?
— Не, не се тревожи за шкафчетата! Ще се придържаме към оригинала. Но хладилника за вино, напомни ми! Единичен ли избрахме или двоен?
Ще бъда много ядосана, ако ме е довлякла тук за това.
— Двоен – казвам бавно. Изобщо не се чувствам удобно. Можеше да се обади и за двете неща. Телефонът ми започва да звъни в чантата, но не му обръщам внимание, въпреки че е „Ангел”. Не планирам да стоя тук още дълго, а и няма причина да бъда тук, затова ще му се обадя, щом се измъкна. – Това ли е всичко? – питам подозрително. Телефонът спира да звъни, но веднага започва отново.
— Искаш ли да отговориш? – пита Рут и поглежда към чантата ми.
— Няма нищо – поклащам леко глава неубедително. – Има ли още нещо, Рут?
— Ами… – тя се оглежда като обезумяла из кухнята. – Да. Размислих за ореховия под – казва и домъква списание от другата страна на масата. – Доста ми харесва този – сочи дъбов вариант на корицата на списанието.
Започвам да изреждам причините да запазим ореховия, когато телефонът ми ме прекъсва. Раменете ми висват.
Рут бута чантата ми към мен.
— Ава, вероятно трябва да отговориш. Който и да е, очевидно иска да говори с теб.
Затварям очи, сякаш търся сили, и бъркам в чантата, за да извадя телефона, после ставам от масата и отивам в коридора.
— Джеси, на среща съм. Може ли да ти се обадя по-късно?
— Болен съм по Ава – мърмори. – Ти болна ли си по Джеси?
— Има ли лекарство? – питам ухилена, като знам адски добре какво е лекарството.
— Да, нарича се постоянен контакт. Кога свършваш работа?
— Не съм сигурна. Имам среща в два с Патрик. – Поглеждам през рамо и виждам Рут да преглежда списанието за дизайн. Може да не обръща никакво внимание, но съм сигурна, че ме чува. Може би е добре. Аз съм щастливо омъжена през повечето време. И съм бременна. Дали да не спомена това в разговора?
— Добре. Най-после ще спазиш обещанието си да говориш с него – казва Джеси.
— Да.
— Това няма да отнеме много време, нали?
— Да, вероятно няма, но няма значение, защото Джон ще ме чака, нали? – отговарям на въпроса му с въпрос. Може би съм създала проблеми на Джон, но какъв е смисълът да се преструвам, че не знам?
— Ще те чака – по тона му усещам, че се усмихва. – Как са бебетата ми?
— Нашите бебета са добре – осъзнавам веднага какво съм казала и също така забелязвам, че с ръка галя корема ми. – Джеси, трябва да се връщам. Ще се видим по-късно.
— Какво да правя до по-късно?
— Иди да тичаш!
— Вече го направих – отвръща гордо. – Може би ще отида да пазарувам.
— Да, иди да пазаруваш! – насърчавам го. Надявам се да се озове в бебешкия магазин и да не излезе до шест. – Обичам те! – приключвам разговора с нещо, което ще го успокои за още известно време.
— Знам – въздъхва.
— Доскоро! – усмихвам се и затварям, после се връщам в кухнята. – Съжалявам – размахвам телефона и сядам отново. – Значи дъб?
Изглежда потънала в мисли, докато ме изучава, а после погледът й се спуска към корема ми, който е скрит под масата. Знаех, че сигурно е чула, но малка частица от мен се надяваше да не е.
Започвам да си водя глупави бележки.
— Ще взема цена за дъба. Трудът би трябвало да е същият, но ще проверя. Сигурна ли си, че се отказваме от ореха? – чакам за потвърждение, но когато приключвам с бележките, а тя още не е отговорила, поглеждам нагоре и виждам, че все още бленува. – Рут?