Джеси се появява на вратата на банята. Все още е гол, все още е мокър и гърдите му все още се издигат и спускат забележимо. Аз се взирам в него. Той се взира в мен.
Сядам и придърпвам колене към гърдите си. Чувствам се дребна и ми е неловко. Не би трябвало да е така между нас.
— Аз ти взимах хапчетата. – Челюстта му потрепва и мускулите на врата му се издуват.
Думите, изречени без съжаление или угризение, карат очите ми да се разширят и изправям гръб. Лицето му е безизразно и аз съм шокирана, въпреки че знаех. Вече ускореният ми пулс се учестява още повече, щом чувам Джеси да го признава на глас.
— Казах, че аз ти взимах хапчетата – изглежда ядосан.
Повече не мога да пренебрегвам това. Главата ми току-що беше изтръгната от пясъка с тези думи и сега се чувствам оголена и истински бясна. Усещам спящия гняв да клокочи вътре в мен и да ме притиска да го освободя. Той е като тенджера под налягане, която кипи от седмици, но за която не съм знаела. Вече знам. Знам, че той ги криеше. Поведението му само затвърждаваше това заключение, но аз не се чувствах ядосана, защото глупаво пренебрегвах действителността, сякаш ще изчезне. Цикълът ми трябва да дойде утре, но аз съм сигурна, че няма да дойде. Този мъж, моят луд съпруг, току-що напълно безсрамно призна, че е крил противозачатъчните ми хапчета и сега моето отрицание се превръща в кипваща кръвта ярост.
— Ава, по дяволите! – Объркан притиска с ръка главата си. – Аз ти взимах шибаните хапчета.
Скачам от леглото.
И се взривявам.
Дори не се опитвам да споря, защото в тази ситуация няма абсолютно нищо разумно. Джеси ме наблюдава внимателно, докато крача към него, и щом заставам пред него, го зашлевявам през лицето. Дланта ми пламва моментално, но съм прекалено ядосана, за да се съсредоточа върху болката. Главата му се извръща настрани, очите му са сведени надолу и все още чувам накъсаното ни дишане, само че сега то не е тежкото дишане на задоволството, а изпълнено с гняв поемане на кислород. Джеси вдига отново лице и преди да се усетя какво правя, ръката ми полита отново, но този път той хваща китката ми пред лицето си. Дръпвам ръката си и започвам да налагам гърдите му с двата си юмрука в безумен изблик на ярост. И той ми позволява. Просто стои и поема побъркания бой по тялото си. Юмруците ми упорито се забиват в гърдите му, докато аз крещя и вия към него. Силата, с която удрям високото му здраво тяло, е жалка и когато вече мисля, че ще се срина от изтощение, отстъпвам назад и губя контрол върху сълзите си, а също и върху движенията на тялото си.
— Защо? – крещя по Джеси.
Той не се опитва да ме докосне или да тръгне към мен. Просто стои в рамката на вратата, все още без никаква емоция по лицето. Дори бръчката му не е там, но знам, че сигурно е разтревожен и сигурно е наистина съсредоточен да не обуздава откачилата си жена.
— Ти пренебрегваше проблема, Ава. Трябва да го признаеш – гласът му е нежен и равен. – Исках да предизвикам някаква реакция в теб.
— Нямам предвид защо ми каза. Аз знаех. Питам защо, мамка му, го направи?
Бръчката му вече е на мястото си. Както и сдъвканата устна. Не знам защо мисли
толкова усилено за това. Нищо не може да промени фактите. Джеси е увреден и аз също, защото пренебрегвах проблема през цялото време.
— Ти ме побъркваш – поклаща глава. – Караш ме да правя откачени неща, Ава.
— Значи аз съм виновна? – крещя. – Хапчетата ми започнаха да изчезват няколко дни след като ме облада. – Казвам „облада”, защото наистина го направи. Той ме пречупи, беше невъзможно да устоя на решителността му.
— Знам. – Свежда очи към пода.
О, не! Той ще ме гледа и няма да извръща поглед. Изфучавам обратно към гърдите му и сграбчвам брадичката му, за да повдигна главата му.
— Няма да се изплъзнеш от обясненията. На своя глава си решил да диктуваш посоката на моя живот. Не искам шибано бебе! Това е моето тяло. Ти не взимаш решения вместо мен! – гласът ми се пречупва от крясъци. – Кажи ми защо, мамка му, ми причини това?