— Сал е в архива и подрежда, а Том и Виктория трябваше вече да са тук. – Поглежда часовника си. – Ван дер Хаус – сега поглежда към мен и аз се мъча да изглеждам спокойна при споменаването на името на датския ми клиент – свърза ли се вече с теб?
— Не. – Пускам компютъра и размърдвам мишката, за да включа монитора. От мислите ми не убягва фактът, че ми е даден краен срок днес да уведомя шефа си за отмъстителната мисия на Микаел, но като се има предвид сегашното ми състояние и това, че напуснах Джеси, мисля, че моят господар засега няма да ме притиска по този въпрос. – Каза, че ще се свърже с мен, щом се върне в Англия.
— Много добре. – Патрик се размърдва върху бюрото ми. Иска ми се поне да седи неподвижно, щом ще продължава да изтезава горката мебел. – Нещо да докладваш за другите си клиенти? Семейство Кент, госпожица Куин… господин Уорд. – Усмихва се на собствената си малка шега и въпреки терзанията ми с новия ми съпруг съм благодарна, че той не се противопостави на връзката ми с Джеси… ако изобщо има връзка след следващите няколко дни.
— Всичко е супер. У семейство Кент се работи на пълни обороти, утре започваме при госпожица Куин, а господин Уорд би искал да поръчам леглата за новите стаи възможно най-скоро. Може да отнемат месеци.
Патрик се смее.
— Ава, цвете, няма нужда да наричаш съпруга си господин Уорд.
— Навик – мърморя. Мога да го нарека с много думи в момента.
— Имаш предвид онези прекрасни легла в решетъчен стил?
— Да. – Измъквам скицата от чекмеджето си и я представям на Патрик.
— Поразително – казва той просто. – Обзалагам се, че ще струват няколко хилядарки.
Поразително? Да. Скъпо? Абсурдно. Но Патрик не осъзнава ползите от тези легла в място като имението. За този голям мечок имението все още е само прекрасен провинциален хотел.
— Той може да си го… – Свивам рамене и взимам скицата, когато ми я подава.
Прибирам я доволна, когато острият пукот на цепещо се дърво раздира тишината на офиса и наблюдавам шокирана как Патрик се срива на пода с разтревожено лице. Не знам защо. Трябваше да го очаква. Скутът ми е изпълнен с парченца от бюрото и съм страшно благодарна, че краката ми не бяха под него. Щяха да са счупени.
— По дяволите! – крещи Патрик и се търкаля в трески и предмети, които украсяваха бюрото ми, включително плоския монитор. Не знам дали да скоча да му помогна, или просто да се разсмея, но напорът е по-силен от мен. В гърлото ми набъбва гръмогласен кикот и е нужна всяка частица от волята ми, за да го задържа. Това е просто прекалено смешно.
Губя битката. От устата ми изскача взрив от смях и внезапно съм парализирана от веселие. Няма никакъв шанс Патрик да се вдигне от пода без помощ, но се съмнявам, че аз ще съм от полза. Той може би тежи шест пъти повече от мен.
— Съжалявам. – Усмихвам му се и се опитвам да върна контрол върху тялото си, което се тресе от смях. – Ето. – Подавам му ръка и той се пресяга, за да я хване, но това напряга ризата му и тя се разпаря, а копчетата политат във всички посоки и шкембето на Патрик лъсва изпод отворената риза. Това не ми помага и потушеният с усилие смях се връща с пълна сила.
— Да му се не види! – ругае той, но държи здраво ръката ми. – По дяволите!
— Боже! – възкликвам и се превивам, за да не се напикая. – Патрик, добре ли си? – Знам, че е. Нямаше да се търкаля и да ругае, ако беше сериозно ранен.
— Не, по дяволите, не съм. Ще успееш ли да се овладееш и да ми помогнеш? – Дръпва ръката ми.
— Съжалявам. – Не е добре. Плача от смях и спиралата ми вероятно се стича по бузите ми. Използвам цялата си сила, за да вдигна Патрик от пода бързо и да отида в тоалетната. И когато най-накрая го изправям на крака, тичам натам. – Извини ме! – смея се. Подминавам шокираната Сал, докато прелитам покрай архива.
След като оправям лицето си и успокоявам конвулсиите на тялото си, се връщам в офиса. Том и Виктория са пристигнали, а Сал пълзи на колене и събира милиони кламери.
— Какво стана? – прошепва Виктория.
— Бюрото ми най-после се предаде – усмихвам се и с всички сили се опитвам да сдържа нов пристъп на кикот. Ако започна, няма да спра.
— Пропуснах го! – извиква Том невярващо. – Проклятие! – Окачва чантичката си на гърба на стола си. – Скъпа! Как е булката?
— Добре – отговарям.
— О, да! – обажда се Виктория. – Когато се оженя, ще имам точно такава сватба, освен че може би няма да е в се…
Стрелвам предупредително с очи моята вятърничава колежка и тя осъзнава, че почти е сгрешила, затваря уста и набързо се маха от мястото.
Коленича, за да помогна на Сал.
— Беше красиво, Ава – размишлява тя замечтано. – Късметлийка си.