— Клиент – изтърсвам.
— Ще те закарам.
— Казах ти, че ми трябва пространство, Джеси. – Наясно съм с пешеходците, които вървят около нас, някои пъшкат, други ни хвърлят мръсни погледи, но не ми пука за тях, нито пък на Джеси. Той просто ме гледа втренчено и е шокиращо поразителен в сив костюм и синя риза.
— Колко пространство и за колко време? Ожених се за теб в събота, а ти ме напусна в неделя. – Протяга ръка и хваща рамото ми, после я плъзга надолу, докато хваща моята ръка. Както винаги косата ми се изправя и през мен преминава тръпка.
Гледам го как наблюдава сключените ни ръце и пръстите му се сплитат с моите бавно, докато дъвче устната си. – Трудно ми е, Ава. – Поглежда втренчено към мен със зелените си очи. – Без теб наистина ми е трудно.
Сърцето ми се къса за този мъж, който стои пред мен. Стискам очи и отчаяно се боря с естествения си инстинкт да пристъпя към него и да го прегърна. Ако не получи своето чрез различни видове чукане или чрез обратно броене в стила на Джеси, той ме пречупва със сърцераздирателни думи. Нямаше да е толкова лошо, но знам, че наистина мисли всяка сричка. Отново ме парализира.
— Наистина трябва да тръгвам. – Мразя себе си, задето го оставям така. Обръщам се, като очаквам да бъда задържана, но той пуска ръката ми и аз тръгвам напред шокирана и всъщност доста разтревожена.
— Бебче, моля те! Ще направя всичко. Моля те, не ме оставяй! – умоляващият му глас ме спира и ме прорязва болка. Все още съм му бясна. – Нека поне те закарам! Не искам да се качваш на влака. Десет минути, само за това моля.
— Ще стигна по-бързо с метрото – казвам тихо сред ревящата тълпа. Обръщам се с лице към Джеси.
— Но аз искам да те закарам.
— Няма да стигнем навреме със… – Спирам, когато ми хрумва, че с шофирането на Джеси вероятно ще успеем. Вероятно той мисли същото, защото веждите му са леко вдигнати.
Не мога да му кажа къде отивам. Ще получи удар. Опитвам се да мисля бързо и трезво и намирам само една възможност. Ще го накарам да ме остави на ъгъла зад кабинета. Наблизо има жилищни сгради. Няма да забележи.
Въздъхвам.
— Къде е колата ти?
Облекчението, което се изписва на лицето му, е очевидно и това само засилва вината ми. Нямам представа защо се чувствам така. Наблюдавам го как бавно вдига ръка и поема нежно моята, после бавно ме повежда към един хотелски паркинг. Камериерът вади ключовете от кабината си и ги подава на Джеси, който ме пуска едва когато стигаме до колата и ме настанява вътре.
Излиза на „Пикадили”, като се съобразява с другите участници в движението и сменя скоростите внимателно. Стилът му на шофиране отговаря на настроението му – унило.
— Къде отивам? – пита и включва музиката. От колоните се разнася „Острови” на ХХ. Дори музиката е пасивна и мека.
Опитвам се да си спомня за някоя улица близо до кабинета на лекаря и само една ми хрумва.
— „Люксембург Гардънс” – казвам и гледам навън през прозореца.
— Добре – отговаря той тихо. Знам, че ме гледа. Би трябвало да се обърна и да го предизвикам, да го накарам да обясни по-добре, но ме обзема униние. Надявам се, че Джеси не е възприел съгласието ми като подчинение. Няма да се покоря на това. Просто трябва да стигна до кабинета без Джеси и да се справя с ужасната ситуация.
* * *
Отбива по „Люксембург Гардънс” и кара бавно по обградената с дървета улица.
— Тук става. – Посочвам вляво и той отбива. Сега се моля да не се задържи. – Благодаря – отварям вратата.
— Моля – промърморва. Знам, че ако се обърна и го погледна, ще видя зъбните колелца да се въртят с милион километра в час и загрижена бръчка на красивата му глава, затова не се обръщам. Излизам от колата. – Ще вечеряш ли с мен довечера? – пита той бързо, сякаш знае, че шансът му се изплъзва.
Въздъхвам шумно и се обръщам към колата.
— Ти поиска десет минути и аз ти ги дадох. Не каза нищо. – Оставям един мъж с отчаяно лице, излъчващо болка, и пресичам улицата, но внезапно спирам, когато ми хрумва, че няма къща на клиент, в която да изчезна. Трябва да се върна назад поне километър, а не мога да го направя, докато Джеси седи на тротоара в колата си. Отварям чантата си и се преструвам, че търся нещо, а наум се моля той да си тръгне. Ослушвам се за рев или за мъркане на двигателя и след цяла вечност най-после то достига до ушите ми. Мъркане е. Поглеждам през рамо и гледам как колата изчезва по улицата, после се отправям назад по улицата, от която дойдохме. Усещам гадене, но го отдавам на нервите. Не съм сигурна как ще подходя. След многобройните ми посещения при семейния ни лекар за нови хапчета и след лекциите, които получавах от нея всеки път, сега ме очаква въртене на шиш и още по-строг разговор за нехайството ми. Тя ще си помисли, че съм жадна за наказания. Мисля, че вероятно съм.