Записвам се и взимам списание от масата в чакалнята, после прекарвам двайсет минути, преструвайки се, че го чета. Въртя се и дърпам дрехите си в опит да се успокоя. Наистина ми се гади и състоянието ми само се влошава, когато сякаш е поличба, попадам на статия с доводи за и против прекъсването на бременността. От устните ми се откъсва безнадежден смях.
— Нещо смешно?
Замръзвам в стола си, когато ме залива познатият тембър на Джеси, а после рязко затварям списанието.
— Проследил ли си ме? – питам, напълно зашеметена, докато се обръщам към него.
— Ти си ужасна лъжкиня, бебче – отчита факта, но тихо. Прав е, не ме бива, но трябва да поработя по това, ако ще остана с този мъж. Ако остана? Наистина ли помислих това? – Ще ми кажеш ли защо си при лекаря и защо ме излъга къде отиваш? – Поставя ръка на голото ми коляно и започва бавно да прави кръгове, докато ме наблюдава напрегнато.
Хвърлям списанието обратно на масата. Не мога да избягам от този мъж.
— Просто проверка – мърморя, забила поглед към пода, и се опитвам да отстраня ръката му.
— Проверка? – тонът му се е повишил значително. Вече не е тих и успокояващ. В него се усеща гняв.
Усещам как ръката му стиска. Той не може да диктува това.
— Да.
— Не мислиш ли, че трябва да направим това заедно? – пита.
Заедно? Шокирана се обръщам към него и го гледам ядосано. Оглеждам лицето му точно както той моето и Джеси отпуска ръката си, но я плъзва нагоре по крака ми. Отстранявам я от крака си.
— Като решението, което взе, да се опиташ да ми надуеш корема? Него заедно ли го взехме?
— Не – отговаря тихо и се обръща.
Взирам се в прекрасния му профил. Нямам никакво желание да омекна и да отстъпя. Джеси показва голямо нахалство и унинието ми е прогонено напълно и заменено от предишния гняв, само че още по-голям.
— Дори не можеш да ме погледнеш, нали? Знаеш, че това, което си направил, е грешно. Моля се на Бог да не съм бременна, Джеси, защото не бих причинила гадостите, през които ме прекара ти, и на най-лошия си враг, камо ли на моето бебе.
Този път той изглежда шокиран. Очите му са присвити и косата му започва да се навлажнява на слепоочията от пот.
— Знам, че си бременна, и знам как ще бъде.
— Така ли? – Не си давам труда да спра смеха си. – И как ще бъде?
Лицето му се разнежва и кара сърцето ми да забави ударите си, когато посяга към бузата ми и нежно я погалва. Устните ми се разтварят леко и палецът му минава по долната и я дръпва.
— Перфектно – прошепва той и ме поглежда.
За кратко се гледаме втренчено, но съм изтръгната от магията му, когато извикват името ми, и бързо си спомням причината, поради която съм тук. Гневът ми също се връща. Не би било идеално. Може би за него, но за мен би било изтезание. Няма да се съглася на това. Ставам, при което той отпуска ръката от лицето ми, но за мой ужас Джеси също се изправя. О, не! Той няма да влезе с мен. Ще бъде достатъчно ужасяващо и без моя невротичен господар. Доктор Монро вероятно ще има какво да каже за решението ми за аборт, и то без да знае, че съм омъжена. Ще са нужни прекалено много обяснения. Не искам да обяснявам. Все едно, ако съм бременна, не искам Джеси да знае. Никога няма да ми позволи да махна неговото бебе, а не искам да мисля докъде би стигнал, за да ме спре. Въпреки неспособността ми да лъжа ще се опитам, когато става въпрос за нещо толкова важно. Нямам избор. Това е единственият начин.
— Да не си посмял! – изсъсквам и той се отдръпва. – Седни! – Соча стола и му хвърлям най-заплашителния си поглед, на който съм способна. Трудно е. Може да повърна всеки момент. Чувствам се ужасно и ми е много, много горещо.
За моя най-голяма изненада Джеси постъпва мъдро и се отпуска на стола внимателно. Изражението му е истински смаяно от избухването ми. Обръщам се и го оставям. Той изглежда така, сякаш е бил зашлевен по лицето. Поемам дълбоко въздух за насърчение и влизам в кабинета на лекаря.
— Ава! Радвам се да те видя. – Доктор Монро вероятно е най-милата жена, която някога съм срещала. В началото на петдесетте, с типичното леко закръгляне за средната възраст и руса коса на каре. Тя има цялото време на света за теб… обикновено. Не беше много доволна, когато се представих за трети път за замяна на загубените ми хапчета.
— И аз се радвам, докторе – отговарям нервно, докато кацвам на ръба на един стол.
Тя изглежда загрижена.
— Добре ли си? Изглеждаш зеленикава.
— Добре съм, просто малко ми се гади. Вероятно от жегата. – Повявам си с ръка. Тук е дори още по-горещо.