Петък е. Ден номер четири без Джеси. Седмицата ми беше абсолютно мъчение и знам, че няма да стане по-добре. Сърцето ми бавно се пропуква, а пукнатината се увеличава с всеки изминал ден и накрая вероятно ще спре да бие. Вече съм близо. Но най-много боли от липсата на контакт. Чудя се дали Джеси не се дави във водка, което също така значи, че вероятно е и с жени. Скачам от бюрото и изтичвам до тоалетната. Повръщам веднага, но не мисля, че е от сутрешното гадене или изобщо от дневното гадене. Това е скръб.
— Ава, трябва да се прибереш. Не си добре цяла седмица – разтревоженият глас на Сали долита през вратата на кабинката. Надигам се с въздишка и пускам водата, после излизам, за да наплискам лицето си и да измия ръцете си.
— Глупавият вирус ме повали – мърморя. Поглеждам към Сал и се възхищавам на сивата тясна пола и черната блуза. Сал наистина се е преобразила. Развлечените широки поли и ризи с висока яка са далечен спомен. Не съм питала, но с това ново облекло допускам, че срещите се осъществяват. – Все още ли се виждаш с онзи от интернет? – питам. Щях да го назова по име, но нямам представа как се казва.
— Мик ли? – изкикотва се. – Да.
— Добре ли върви? – Обръщам се и се облягам на мивката. Гледам как Сал започва да забърсва полата си, после приглажда вдигнатата високо конска опашка.
— Да! – изписква тя, от което подскачам. – Той наистина е съвършен, Ава.
Усмихвам се.
— С какво се занимава?
— О, с някакви професионални глупости. Не се преструвам, че разбирам.
Смея се.
— Добре. – Щях да й кажа „да бъде себе си”, но мисля, че е малко късно за това. Тя определено вече не е старата Сал. Чувам, че телефонът ми звъни от новото бюро. – Извини ме, Сал! – Оставям я пред огледалото да освежава червеното си червило.
Приближавам новото си бюро в Г-образна форма. Пренебрегвам дълбоко вкорененото разочарование, че не чувам „Ангел”, но не мога да пренебрегна раздразнението, когато виждам, че се обажда Рут Куин – моята досадна, но заразно ентусиазирана клиентка, с която съм прекарала прекалено много време тази седмица.
— Здравей, Рут!
— Ава, все още звучиш ужасно.
Знам, а вероятно и изглеждам ужасно.
— Чувствам се много по-добре, Рут.
Защото току-що изпразних стомаха си отново.
— Добре. Може ли да уредим среща? – Вече не изглежда толкова загрижена за мен.
— Проблем ли има? – питам и се надявам да няма. Опитвам се да движа този проект възможно най-гладко, защото, въпреки че Рут изглежда достатъчно приятна, предричам, че е труден клиент, ако нещата не вървят по начина, по който тя иска.
— Няма проблем. Просто искам да изясним няколко детайла.
— Можем да го направим по телефона – предлагам.
— Предпочитам да те видя – уведомява ме. Хлътвам в стола. Разбира се. Винаги предпочита да ме види. Финалната й фактура ще бъде астрономична. Един час тук, два часа там и тя ще похарчи повече пари за моето време, отколкото за същинската работа. – Днес – добавя.
Хлътвам още повече със звучен стон. Няма да завърша гадната си седмица с Рут Куин. На практика я започнах с Рут във вторник и имах антракт в средата на седмицата в сряда. Няма да завърша седмицата си с Рут Куин. Все едно, три следобед е. Тя да не мисли, че е единственият ми клиент? Не бих имала нищо против, но тя прекарва десет минути в разяснение на това, което вече е било обяснено, после един час ме налива с чай и с опити да ме убеди да изляза с нея за питие.
— Рут, наистина не мога днес.
— Не можеш ли? – звучи ядосана.
— Понеделник? – Защо казах това? Отново ще започна седмицата си с Рут Куин.
— Понеделник. Да, ще го направим в понеделник. В единайсет става ли?
— Мога в единайсет – отварям бележника и я записвам.
— Прекрасно! – отново е веселата Рут. – Планирала ли си нещо приятно за уикенда?
Спирам да пиша, внезапно се чувствам много неудобно. Не съм планирала нищо
приятно за уикенда, освен да лекувам разбитото си сърце, но преди да обмисля какво да кажа, направо го изтърсвам.
— Не, нищо особено.
— Така ли? Аз също. – Отново ще го направи. Знам си. – Трябва да излезем за по питие.
Подпирам чело на бюрото ми. Тя или не може, или не иска да схване намека. Вдигам натежалата си глава.
— Всъщност, Рут, казах нищо особено, но ще посетя родителите си в Корнуол. Нищо особено наистина. Не е забавно.
Тя се смее.
— Гледай родителите ти да не те чуят!
Насилвам се да се засмея с нея.
— Няма.
— Е, приятен уикенд в правене на нищо особено с родителите ти и ще се видим в понеделник.
— Благодаря, Рут. – Затварям и поглеждам часовника. Още един час и мога да избягам.