Разсмивам се.
— Не! – Тя може да върти Патрик на пръста си, но той я обича много.
— О, не съм мислила за това. – Сините очи на Виктория се разширяват. – Видя ли какво беше облякла на сватбата ти?
— Да! – изписква Том. – Престъпление!
Виктория се смее, докато се връща на бюрото си, а аз поглеждам Том. Моят гей приятел не е в положение да съди модния вкус на други хора.
— Какво? – пита той и прокарва поглед по собствения си крещящ торс. – Прекрасно, нали?
— Зашеметяващо – смея се и отново гледам към компютъра. Оставям Том да танцува, отивайки до бюрото си.
Вратата на офиса се отваря и вътре влиза жена с кошница, окачена на ръката.
— Ава Уорд? – поглежда към Том и после проследява насочения му към мен молив.
— Здравейте! – казвам, докато тя идва до бюрото ми и поставя кошницата си в края. – Мога ли да ви помогна? – Не я познавам.
Тя дръпва карираната ленена покривка от кошницата и аз проследявам с поглед ръката й.
— Закуска. – Тя се усмихва, поставя хартиен плик пред мен, после отново бърка в кошницата и вади картонена чаша с кафе. – Моето кафе не беше достатъчно добро, затова той ме накара да взема едно от „Старбъкс”. Капучино с двойно кафе, без шоколад и без захар. – Не изглежда впечатлена. – Добър апетит! – с това се обръща и излиза.
Въздъхвам и избутвам хартиения плик настрани. Изобщо не съм гладна, но умирам за кафе. Отпивам и веднага кривя лице от горчивия вкус.
— Уф!
— Всичко наред ли е? – Том се мръщи, поглеждайки към мен през офиса.
— Да. – Ставам и отивам в кухнята, където махам капака на кафето и слагам захар в чашата, после разбърквам добре и отпивам отново. Мънкам от сладко задоволство.
— Кафе за Ава! – Сали влиза в кухнята, размахала чаша кафе от „Старбъкс” към мен. – О? – На лицето й се появява напълно объркано изражение, докато ме гледа как преглъщам топлата сладка течност.
Вдишвам щастливо.
— Доставено благодарение на съпруга ми.
Сали се разтопява.
— Толкова е сладко!
— Не, не беше. Но аз добавих. – Минавам покрай смаяната Сали, връщам се на бюрото си и ровя в чантата, когато чувам звук от джиесема си за получено съобщение.
Ядеш ли си закуската?
Отпивам още веднъж от кафето си и отговарям:
Вкусно!
Без „благодаря”, защото не съм му много благодарна. Усещам гадене, но сладкото кафе успокоява стомаха ми. Нямам възможност дори да оставя телефона си, преди той да издрънчи отново.
Толкова се радвам, че бракът ни се основава на честност.
Инстинктивно вдигам очи и ето го там – държи букет кали и ме гледа свирепо. Не мога да спра дългата въздишка, която се изплъзва от устата ми, докато се отпускам на стола. Джеси тръгва напред и кимва за поздрав на Том и Виктория, а после отпуска мускулестото си тяло в стол от другата страна на бюрото ми и поставя цветята пред мен.
— Яж! – заповядва с равен глас и кимва към хартиения плик, избутан настрани.
— Не съм гладна, Джеси – хленча, но не мога са събера достатъчно сили да му възразя.
Навежда се напред. Изглежда разтревожен, докато ме преценява с поглед.
— Бебче, изглеждаш бледа.
— Чувствам се ужасно – признавам. Сутрешното гадене се появи отново в точния час на деня. Няма смисъл да се преструвам, че ми е добре, защото абсолютно не се чувствам така и явно ми личи.
Джеси се вдига и застава зад стола ми. Навежда се, поставя длан на челото ми и допира с уста ухото ми.
— Топла си.
— Знам – въздъхвам. Притискам буза до устните му и очите ми се затварят. Как може да се чувствам толкова изтощена? – Дано се чувстваш виновен! – казвам тихо. Вината е негова. А аз се самосъжалявам.
Пуска ме и завърта стола ми към себе си. Кляка пред мен и хваща ръцете ми.
— Нека те отведа у дома! – казва, но по умоляващото му лице познавам, че знае, че ще откажа.
— Ще ми мине.
— Ти си невъзможна понякога. – Слага длан на бузата ми. – Бременността те прави раздразнителна и още по-непокорна.
Насилвам се да се усмихна.
— Обичам да те държа на нокти.
— Искаш да кажеш, че обичаш да ме караш да полудявам.
— Това също.
Въздъхва, навежда се и ме целува сладко.
— Моля те, яж! – моли, не изисква. – Може да се почувстваш по-добре.
— Добре – съгласявам се. Готова съм да опитам, въпреки че само при мисълта за храна ми се гади, но няма как да се почувствам по-зле, отколкото съм сега.
Джеси ме поглежда малко изненадан, че не се противя.
— Добро момиче.
Обръща ме към бюрото ми и отваря хартиения плик. Миризмата на бекон удря носа ми и наистина се задавям.
— Не мога. – Затварям плика отново, но той скоро е измъкнат от ръката ми, геврекът е изваден и е поставен на салфетка пред мен. Боря се с непреодолимото желание да изтичам в тоалетната и да тикна пръсти в гърлото си, докато предпазливо чопля крайчето и го вдигам към устата си. Дъвча бавно цяла вечност под зоркия поглед на разтревожения ми съпруг. После преглъщам. Не ми се повдига. – Не може ли да изям само геврека? – Откъсвам друго парче. Не мога да ям бекона.