— Всичко е наред, момиче – чувам ниското буботене на Джон и го откривам, облегнат на прозореца на рейндж ровъра. – Влизай!
— Колата ми е открадната. – Махвам с ръка към празното място и се обръщам, за да проверя дали не си въобразявам разни неща.
— Не е открадната, момиче. Влизай!
— Какво? – Стресната се обръщам към черния мъж, огромен като планина. – Къде е тогава?
На лицето на Джон е изписано изражение, което явно подсказва, че се срамува.
— Шибаният ти съпруг накара да я вдигнат. – Кимва с глава към седалката.
— Занасяш ли ме? – смея се.
Веждите му се появяват над очилата.
— Ти как мислиш? – пита сериозно.
Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя, обикалям колата и се покатервам вътре. Да, той има нужда от мен. Има нужда да ме побърка!
— Може да го удуша – мърморя. Дръпвам колана и го закопчавам.
— Полека с него, момиче! – Джон започва да потропва по волана, докато кара извън паркинга към дневната светлина.
— Джон – започвам със сух тон, – харесвам те, наистина, но освен ако не ми дадеш някаква приемлива причина за невротичното поведение на съпруга ми, няма да приема никаква забележка да карам по-полека с него.
Той се засмива с дълбок, разтърсващ смях, от което на врата му се разкриват бръчките, които пази скрити.
— Аз също те харесвам, момиче – киска се. Бърка под очилата и трие очите си. Никога не съм виждала този голям, заплашителен звяр толкова оживен. Кара ме да се усмихна. Всички мисли за предизвикателни съпрузи и заплашителни бележки скоро отстъпват място на кикотенето ми, но тогава лицето на Джон се изопва прекалено бързо и аз оставам да се смея сама.
Внезапната промяна в изражението му ме изтръгва от истеричния смях.
— Може да стане по-лошо. Смятам, че трябва да ви поздравя! – С глава кимва към корема ми, после отново се вглежда в пътя напред.
— Казал ти е? – питам изумена. Не искам никой да знае все още. Прекалено рано е.
— Момиче, нямаше нужда да ми казва.
— Така ли? – Дали Джон знае за желанието на Джеси да има бебе?
— Не. Прозрението дойде, когато видях страницата на бебешкия отдел на „Хародс” на монитора му. Както и усмивката, която не слезе от лицето на копелето целия ден.
Потъвам в седалката. Мога да си представя как кара Зоуи да доставя всякакви луксозни бебешки стоки. Мога също да си представя лицето й, когато Джеси й тикна последния си списък за пазаруване, като се има предвид, че едва се беше запознала с мен, и ми беше осигурила зашеметяващата вечерна рокля за годишнината, а само след няколко седмици трябваше да ми търси сватбена рокля. Не след дълго ще й се наложи да търси рокля за кръщенето на бебето ни. Какво ли ще си помисли? Принудителен брак, ето какво. Ще реши, че сме бързали толкова, защото той ми е надул корема. Точно това ще си помислят всички останали, включително родителите ми и Дан. Колко време мога да чакам, преди да им кажа?
* * *
Джон паркира пред имението и аз не губя време, а скачам от рейндж ровъра му и тръгвам нагоре по стълбите.
— В кабинета си е – обажда се той.
— Благодаря, Джон. – Използвам ключа си и минавам през вратата. Отправям се към задната част на имението, като минавам през лятната стая. Усмихвам се при внезапно настъпилото мълчание. Хвърлям поглед към събралите се жени, всички с питие в ръка и всички с вкиснати лица. – Добър вечер! – Усмихвам се весело и получавам хор от мърморене в отговор. Усмивката ми става още по-широка при мисълта как всички тези лица ще се вкиснат още повече, когато научат за бременността ми. Самодоволна съм.
Когато доближавам кабинета на Джеси, вратата се отваря и оттам излиза мъж, който изглежда едновременно напрегнат и облекчен. Това е Стив. Изглежда различно – напълно облечен и без камшик в ръката. Заковавам се на място напълно шокирана. Вече не изглежда толкова наперен.
— Здрасти! – запъвам се. Изненадата явно личи в тона ми.
Той вдига очи и се усмихва малко засрамено.
— Ава!
Зяпам го и осъзнавам, че е грубо, но не съм сигурна какво да кажа. Няма натъртвания или синини около очите, не куца и не изглежда така, сякаш му е било предложено да избира между погребение и кремация.
— Как си? – питам, след като не мога да измисля нещо по-умно, което да кажа.
— Добре съм. – Пъхва ръце в джобовете на якето си и, изглежда, се чувства не по-малко неудобно. – Ти?
— Добре съм. – Това е неловко. Последния път, когато го видях, той ме беше вързал и ме налагаше с камшик. Беше наперен и мазен, но сега няма и следа от този мъж. – Бил си при Джеси?
— Да – смее се. – Избягвах това достатъчно дълго. Трябваше да се извиня.