Поклащам глава леко, каквато жалка страхливка съм. Той заслужава обяснение, но аз не знам откъде да започна. Умът ми е изключил напълно, сякаш се предпазвам от неизбежното, което в случая би било Джеси да загуби самоконтрол. Той вече едва се сдържа.
Той сграбчва грубо брадичката ми и я вдига, така че съм принудена да го погледна. Очите ми са пълни с горещи сълзи, но виждам съвсем ясно болката на лицето му.
— Съжалявам – хлипам. Това е единственото, което измислям да кажа. Това е единственото, което трябва да кажа. Наистина съжалявам, че имах такива ужасни мисли.
Лицето му се сгърчва от болка и възпламенява вината ми още повече.
— Ти разби шибаното ми сърце, Ава. – Пуска ме и отива до гардероба. Жалка съм и треперя. Гаденето е отстъпило и е дало път на парализиращ срам. Внезапно се чувствам отвратена от себе си, така че имам много добра представа какво мисли Джеси за мен.
Той се появява отново с някакви дрехи в ръце, но не ги натъпква в сак, нито отива в банята да вземе нещо друго. Просто излиза, облечен все още само с шортите за бягане. Гърлото ми се стяга, така че дори не мога да извикам след него да остане. Парализирана съм. Не мога да разсъждавам, от очите ми се търкулват сълзи. Тогава чувам тръшкането на входната врата и се сривам на пода, тихо ридаеща.
— Ава, скъпа? – нежният топъл глас на Кати е едва доловим заради хлипанията ми. – Ава, Боже мой, какво има? – Сигурно е очевидно, че не страдам от сутрешно гадене, а и вероятно е чула как ми крещи Джеси.
Усещам я до мен и инстинктивно се обръщам към нея и я прегръщам.
— О, скъпа, о, не. – Започва да ме люлее нежно, да ме утешава и да шепне тихи думи в ухото ми. – Ава, хайде, скъпа! Кажи ми какво стана!
Опитвам се да кажа нещо, но само се разплаквам още по-силно. Желанието да си излея душата и да споделя угризенията си само подчертава колко невероятно егоистично съм мислила.
— Ела! Нека ти направя чаша чай! – утешава ме Кати, като вдига закръгленото си тяло от пода на стаята, после ме дръпва за ръката и ме насърчава да се изправя. Едва успявам да го сторя и тя ме сгушва под ръката си и ме повежда надолу към кухнята.
Подава ми кърпичка от джоба на престилката си, после се заема да прави чай. Гледам я мълчаливо и в кухнята не се чува нищо друго освен странните вибриращи вдишвания, когато се опитвам да установя контрол върху треперещото си тяло. Опитвам се с всички сили да не го правя, но е неизбежно – мисля за всички ситуации, в които го карах да откачи до лудост, само че сега той изглеждаше наистина зле. Този път направих нещо непростимо.
Кати поставя чайника на кухненския плот и налива две чаши. Слага няколко бучки захар в моята, въпреки че не е питала, нито пък аз съм й казвала.
— Нужна ти е енергия – заявява, докато разбърква, после вдига чашата и я поставя между дланите ми. – Пий, скъпа! Няма нищо, което чаят да не може да излекува. – Взима своя и духа отгоре. Парата се понася във въздуха и изчезва пред мен. Взирам се в парата, докато изчезва, и оставам да зяпам с празен поглед в нищото. – Сега ми кажи какво докара моето момче до този ужасен вид и теб до такова състояние?
— Мислех да правя аборт – казвам на въздуха. Не искам да виждам ужасеното изражение, което несъмнено ще се появи на лицето на сладката, невинна и разумна
икономка на Джеси.
Мълчанието й и чашата чай, която застива пред устните й, само потвърждават мислите ми. Тя е шокирана и след като съм чула думите на глас, аз – също. И съм засрамена.
— О! – казва тя просто. Какво друго може да каже?
Знам какво би трябвало да кажа. Би трябвало да обясня причините, но освен че имам чувството, че съм предала Джеси и съм унищожила щастието му, искам и да го защитя. Не желая Кати да го съди, ако й кажа защо се оказах бременна, което е нелепо. Това е единствената причина да обмислям прекъсването на бременността. Мислех също, че не съм готова, но последните няколко дни ми доказаха, че греша. Джеси разкри в мен едно дълбоко чувство на надежда, щастие и любов за това бебе, което расте в мен – част от мен и част от него, съчетани в едно, за да създадат живот. Нашето бебе. Сега мисълта да го махна от тялото си ми е абсолютно противна. Отвратена съм от себе си.
Обръщам се към Кати.
— Никога нямаше да го направя. Бързо осъзнах, че е глупаво. Но просто бях шокирана. Не знам как е разбрал. – След като вече съм се успокоила малко, започвам да се чудя наистина как е разбрал.