— Приближавам моста „Милениъм”.
— Това е добре – размишлява той. – Съсредоточи се върху пътя сега!
— Добре. Защо си толкова спокоен? – питам. Не се оплаквам, защото спокойствието му сякаш се влива и в мен, сякаш тече по линията и ме отпуска, което е откачено, като се има предвид източникът – гигантски, злобно изглеждащ черен мъж с големи слънчеви очила, който излъчва ужас.
— Едно откачено копеле е достатъчно, не мислиш ли?
Лека усмивка пробива растящия ми страх.
— Да – съгласявам се.
— Сега ми кажи как мина денят ти! – пита, сякаш водим напълно нормален разговор.
— Добре. Мина добре. – Разбира се, не съм искрена, но що за въпрос е това, когато ме преследва кола? Какво следва? Някой откачен с брадва? Боже, откакто срещнах този мъж, минах през истинска преса, но това вече навлиза в света на холивудските продукции. Кой ме следи, по дяволите?
— Той ще бъде изключителен баща, Ава.
Тихо изречените думи, които се процеждат през телефона и сякаш се задържат във въздуха около мен, веднага ме връщат в действителността.
— Знам, че ще бъде. – Не мога да видя Джон, но ако можех, знам, че щях да зърна златен зъб.
— Значи двамата ще престанете да се карате и ще оправите това? – Той звучи като баща и привързаността ми към едрия звяр расте.
— Да – съгласявам се. – Ох! – Внезапно съм тласната напред в седалката. Коланът зацепва и се впива право в ключицата ми, прогаряйки кожата под роклята ми.
— Ава? – Гласът на Джон е далечен и приглушен, а не мога да разбера защо. – Ава, момиче!
— Джон? – Опипвам скута си, но там няма нищо. – Джон!
Бам!
Отново съм запратена напред. Ръцете ми инстинктивно се сключват на волана. Болка се стрелва нагоре към раменете ми.
— Мамка му! – Поглеждам в огледалото и замръзвам, щом виждам, че DBS-ът вече е точно зад мен, но доста назад. – Джон? – крещя. – Джон, чуваш ли ме? – Очите ми се движат непрестанно от пътя пред мен към огледалото и с всеки поглед в огледалото колата на Джеси е все по-близо. Опитвам се да настъпя газта, но сякаш съм парализирана, освен очите ми, които сега гледат с ужас как астън мартинът ме приближава.
Бам!
— Не! – извиквам, докато въртя волана и се опитвам да възстановя управлението над моето „Мини”. Нямам никакъв шанс. Мозъкът ми е залят от милиони различни заповеди, но не мога да събера мислите си, за да реша кое е най-доброто решение. Изправям колата, но веднага отново съм ударена. Вече плача. Емоциите ме завладяват и ми казват, че трябва да плача, че трябва да съм уплашена. И съм. Ужасена съм.
Тряс!
Този път напълно губя управлението. Пищя, когато воланът започва да се върти по своя воля и внезапно започвам да пътувам странично по платното. Тогава отново съм ударена и колата се изправя. Боря се като обезумяла с волана, но той се движи неконтролируемо против волята ми и напълно паникьосана дръпвам ръчната спирачка. Не съм сигурна какво се случва след това, но съм отхвърлена напред и отново назад. Вие ми се свят. Замазани картини се вихрят около прозорците. Сгради, хора и коли се въртят около мен, докато накрая в ушите ми прозвучава силен трясък. Тялото ми подскача силно и очите ми се затварят. Не знам къде съм. Но съм неподвижна. Вече не мърдам.
Раздвижвам вратата си със стон и отварям очи, за да погледна през прозореца. Движението е спряло. Напълно. Хората излизат от колите си и тръгват към мен. Размърдвам крака и ръце и бързо забелязвам, че усещам всичко, после разкопчавам колана и излизам от колата. Хората вървят към мен, но аз тръгвам обратно – тръгвам към DBS-а, който стои на няколко метра и двигателят му още мърка. Би трябвало да тичам в обратната посока, но не го правя. Тичам към него. Отчаяното желание да разбера кой иска да ми причини това внезапно е смазало страха ми. Наркотик, заплахи, а сега това? На коя планета е този човек? Натрупването на злополуки ме зашеметява силно.
Вече съм едва на няколко метра, когато някой форсира двигателя и това е като някаква зловеща извратена заплаха. Но аз не спирам. Това, което ме спира, е звукът на мощна машина, който става все по-силен. Заставам като вкоренена на място, докато гледам как DBS-ът тръгва с пилене на гумите, а рейндж ровърът на Джон се впуска в преследване. Това не се случва с мен. Искам да се ощипя, да се зашлевя през лицето или поне да се събудя. Обръщам се бавно, щом чувам един от супермоторите на съпруга ми. Джеси набива спирачки, захвърля мотора и хуква към мен. Няма кожи, няма шлем, само избелели дънки и обикновена черна тениска предпазват тялото му – дрехите, които измъкна от гардероба, когато ме остави. Не мога да помръдна. Мога само да чакам неподвижно и той скоро идва при мен. Ръцете му започват да галят бързо цялото ми замаяно лице, докато аз се взирам празно в зелените му очи, които са изпълнени с ужас.