— О, Господи! — промърморих.
Усещах как течността пълзи по гърдите ми и се стича капка по капка от косите ми. Стиснах в ръка празната чаша, а с другата изтрих лицето си. Момичето сложи пръстите си пред устата.
— Олеле, аз ли бях виновна?
— Не — казах, — сам си хвърлих чашата в лицето, за да освирепея.
Мило беше това момиче, сложи ме да седна в един ъгъл и изтича за салфетки, за да ме избърше. От тази последна малка жестокост на съдбата отново ми се подкосиха краката. Изчаках я с наведена глава, но болката човешка все пак си има граници, вече не усещах почти нищо. Никой не се погрижи за мен.
Тя се появи отново с руло хартиени салфетки на цветя и я оставих да действа. Докато ми попиваше косите, стоеше права пред мен и панталонът й заемаше цялото ми зрително поле. Освен ако не затворех очи, трудно бих могъл да видя нещо друго извън това, което имаше между краката, хълмчето и гънките, а платът сигурно беше тънък около милиметър — представих си глупаво разпукал се от слънцето плод или в краен случай две резенчета грейпфрут, които бих могъл да разделя с пръст. Доста главозамайваща гледка, но все пак не си изгубих ума. Прехапах устните си и въпреки това почти усетих онова нещо. Само че още не бях напълно чалнат, едно момиче ми беше предостатъчно, а и се питам откъде бих намерил достатъчно сили, като се има предвид колко зажаднели за чукане мацки шетат по улиците. Задоволи се с това да ги гледаш как танцуват, въздъхнах, докато се изправях. Не се спирай пред витрини, където всички чакат на опашка.
Оставих момичето и се качих горе. Казах си, че с малко късмет щях да открия някое тихо местенце, някое ъгълче от стена, където да мога да приклекна и спокойно да му обърна една чаша. Алкохолът не разрешава проблемите, в това отношение не се различава от всичко останало, но позволява поне човек малко да си отдъхне, за да не изгърмят всичките му бушони наведнъж. Освен това животът е този, който ни подлудява, не алкохолът. Мама миа, толкова тъпкано беше горе, че за малко щях да се омета светкавично, но каква полза? Цяла банда се беше настанила пред телевизора, в момента се караха дали да гледат финалите на тенис турнира или пристигането на първите яхти от Трансатлантическото състезание за мореплаватели самотници. Зърнах една бутилка точно когато щяха да преминат към гласуване. Приближих се с невинно изражение на лицето и я грабнах, като гледах другаде. Получиха се по пет гласа и за двете възможности, някои останаха със зяпнали уста. Сипах си от питието сред настъпилата за кратко относителна тишина. Някакъв мъж стана, кичурче коса падаше над очите му — май му беше единственото — и се приближи към мен, като се усмихваше пресилено. Дръпнах ръката си с чашата зад гърба. Хвана ме за врата, сякаш се познавахме отдавна, а аз се сковах целият, много-много не обичам да ме пипат.
— Е, драги — каза той, — както виждаш, имаме малък проблем и мисля, че всички тук са съгласни с мен, на теб се пада да го разрешиш…
Наведох глава, за да освободя врата си. Той отметна кичура си назад.
— Е, хайде, приятелю, слушаме те… — добави той.
Всички се бяха вторачили в устата ми, сякаш щях да произнеса думите, призвани да спасят човечеството. Не ми даде сърце да ги карам да чакат прекалено дълго.
— Аз дойдох да видя филма с Джеймс Кагни — казах.
След това изчезнах с чашата в ръка, без да дочакам реакциите им. Човек не трябва да упорства, когато чувства, че е отритнат от всички страни наведнъж, трябва да гледа пред себе си и да продължава сам пътя си. Отидох отново в кухнята. Там все още имаше много хора, които разговаряха около една маса. Бети беше между тях. Когато ме видя, тя протегна ръка към мен.
— Ето го! — каза. — Това е за мен писател! Днес са може би само няколко като него!
Показах се бърз като мълния, хитър като лисица и неуловим като змиорка или като калъпче сапун със зехтин.
— Стойте така, веднага се връщам — казах.
Преди да станат, за да ме приветстват, вече нахълтвах в градината. Отдалечих се от прозорците, за да не съм на светло. По пътя бях изръсил девет десети от питието в чашата, беше останало само колкото да си намокря устните, докато си омитах писателския задник. Беше малко лекомислено. Помислих си, че е дошъл моментът да се оттегля от борбата. Нощта бе вече напреднала и имах чувството, че стоя пред затворените гишета на някаква гара.