Тъй като никой не ме забелязваше, насочих се тихичко към предната част на корабчето, прекрачих такелажа и се спуснах безшумно на дъното на лодката. Отрязах въжето с една ръка. И преди новината да се разпространи из къщата, аз вече потънах в мрака.
Когато се озовах сам вкъщи, от всичко най-приятно ми беше мълчанието. Седнах в кухнята, без да светвам. Само някакво бледосиньо сияние проникваше от прозореца. Отворих с ритник хладилника и на коленете ми се изля квадрат светлина. Стана ми смешно за миг, после си отворих една бира. Но кой освен мен би се наел да опише странната красота на бутилка бира в очите на човек, който се пита има ли нещо, което наистина да си заслужава на този свят?… Не си легнах, преди да измисля два-три убедителни отговора на този въпрос. Докато затварях хладилника, кихнах.
22
Кабинките на лифта скърцаха, като че ли беряха душа, и се поклащаха леко от вятъра. Може би бяхме на двеста метра над земята. С нас пътуваше само една възрастна двойка и имаше достатъчно място, но Бети се притискаше в мен.
— Мама му стара, умирам от шубе! — каза тя.
Самият аз не бях съвсем спокоен, но си казвах: я стига глупости, та това скапано въже няма да вземе точно ДНЕС да се скъса я! Милиони хора са се изкачвали досега без проблеми, може би ще се случи чак след десет или дори след пет години, пък дори и да е след седмица, важното е, че няма да стане СЕГА! В крайна сметка разумът надделя, дори смигнах на Бети.
— Хич да не ти пука — казах. — Много по-безопасно е, отколкото с кола…
Старецът поклати глава, усмихвайки ни се.
— Така си е — каза. — Не сме имали произшествие от края на Втората световна война…
— Ами точно затова — отговори Бети — намирам, че прекалено много време се е минало оттогава…
— О, НЕ ГОВОРИ ТАКА! — промърморих аз. — Защо не се наслаждаваш на пейзажа като всички останали?
Скръц, скръц, скръъъц…
Извадих тубичката с хапчета витамин C и й дадох едно. Тя направи гримаса, но там пишеше, че трябва да се пият по осем на ден, бях ги закръглил на дванайсет, което правеше по едно на всеки час, освен това съвсем не бяха лоши миришеха на портокал, затова настоях да го глътне.
— Ох, писна ми вече — измърмори тя, — вече цели два дни имам такъв вкус в устата!
Не отстъпих, вкарах едно от жълтите хапчета между устните й. Бях изчислил, че вечерта, когато си лягаме, ще изгълта последното. Според упътването това беше нормалното лечение с витамин C. Прибавете няколко дни на планина и балансирано хранене и със сигурност щях да я накарам да си възвърне нормалния цвят на лицето, бях дал дума на Лиза в деня на заминаването им, точно когато се целувахме и след като тя ми каза: внимавай да не се разболее, знаеш ли, малко ме тревожи състоянието й.
Крррр, крииии…
Според мен нарочно не смазваха тези машинарии. Но когато човек непрекъснато пуска лифта нагоре, после надолу, после пак нагоре и отново надолу, ден след ден, година след година, накрая престава да мисли за него. Може би момчетата от поддържането се забавляваха, като нарочно отпускаха болтовете, с четвърт оборот веднъж в месеца и с цял ход в случаите, когато животът им изглеждаше прекалено скапан. Нямам нищо против човек да приеме мисълта за смъртта, но все пак не трябва да прекалява с тези неща.
— Би трябвало да ги сменят на всеки две седмици — казах аз. — И един от тях винаги да пътува в кабината.
— За кого говориш? — попита тя.
— За онези, дето държат света в ръцете си.
— О, погледни овцете долу!
— Къде?
— Ама не виждаш ли онези бели точици?
— О, ГОСПОДИ!
Горе ни чакаше някакъв тип с каскет и със сгънат вестник в джоба. Отвори вратата. Въпреки добродушния му вид намирах, че има мутра на убиец. Няколко души чакаха, за да слязат долу, не бяха младоци, жадни за живот, а пенсии на около шейсет. Това придаваше на декора привкус на увехнало цвете. Какво пък, не бяхме тук, за да се забавляваме.
Хвърлих поглед към разписанието. Катафалката трябваше да е отново горе след един час. Чудесно, точно толкова време ни беше нужно, за да глътнем чист въздух, преди да започнем да се отегчаваме до смърт. Завъртях се около оста си, за да се насладя на панорамната гледка, наистина беше много красиво, дума да няма, направо подсвирнах от възторг. Вече не си спомням какво толкова изключително имаше в пейзажа, но едно е сигурно — горе нямаше много народ. Като се изключи униформеният служител с вид на садист, бяхме само ние и двамата старци.