Отидох да сложа раницата на нещо като маса от бетон с розетката на ветровете и дръпнах ципа. Извиках Бети, за да й дам да си изпие доматения сок.
— А твоят? — попита тя.
— Слушай, Бети, направо е смешно…
Тя понечи да остави чашата и затова бях принуден и аз да си сипя. Беше мъчително изпитание за мен, направо се ужасявах от този сок, имах чувството, че пия гъста кръв. Само че Бети се съгласяваше да изпие своя при това условие и макар че от нейна страна беше шантаж, реших да направя този компромис. Това е част от малката всекидневна доза смърт, която всички трябва да понесем.
За щастие резултатите си струваха усилието. Лицето й се беше леко оцветило, а бузите й изглеждаха по-малко изпити. От три дни времето беше чудно и бяхме обиколили пеша цялата околност, дишахме чист въздух и спяхме по дванайсет часа без прекъсване. Вече започвахме да виждаме края на тунела. Сигурен съм, че ако Лиза можеше да я види точно в този момент, красива като деня, с лице към слънцето, докато пиеше доматения си сок, щеше да си помисли, че е станало чудо. Колкото до мен, трябваше да се задоволя с това. Винаги изпитвах възнеприятно усещане, когато я наблюдавах по-внимателно. Струваше ми се, че съм изгубил нещо важно, и в същото време бях сигурен, че никога няма да успея да го намеря отново. Но не знаех какво точно беше то. Питах се дали не бях започнал да изперквам.
— Ела да видиш, о, ела бързо!
Беше се навела над нещо като завинтен за цокъла далекоглед, от тези, дето трябва да пускаш монети със скоростта на картечница. Беше насочен към съседния връх. Отидох да погледна.
— Невероятно! — каза тя. — Виждам орли! Два, кацнали на ръба на гнездото!
— Ами да, това са татко и мама.
— Страхотно е!
— Наистина ли?
Тя се отдръпна, за да ми направи място. Точно когато се навеждах, апаратът престана да функционира. Пълен мрак. Започнахме трескаво да ровим в джобовете си, но не ни беше останал нито цент. Извадих малката си пиличка за нокти. Започнах да бърникам в отвора. Никакъв ефект. Беше топло и започвах да се изнервям. Да бъдеш толкова близо до небето и да позволиш на някаква бракма да ти досажда, напрано не беше за вярване.
Бабичката леко ме потупа по рамото. Цялото й лице бе вече съсипано, но очичките й бяха останали все тъй живи, виждаше се, че е съумяла да запази най-ценното. Разтвори шепата си — на нея имаше три монети.
— Само толкова намерих — каза. — Вземете ги…
— Ще взема само една — отвърнах. — Запазете останалите за вас.
Смехът й бе като тънка струйка вода, бълбукаща през дантела от пяна.
— Не, няма да ми потрябват — добави тя. — Зрението ми вече не е като вашето…
Изчаках малко, после взех монетите. Погледнах към орлите. Описах й горе-долу това, което виждам, и отстъпих мястото на Бети. Смятах, че тя по-добре от мен ще го разкаже на старицата. Нямаше сняг, но в моите представи планината беше синоним на лавина и винаги носех със себе си бутилчица ром. Върнах се при раницата, за да пийна една-две глътки. Старецът беше там, седеше на масата и почистваше подметките си от калта, като се усмихваше с лице към светлината. Малки бели косъмчета потрепваха на врата му. Подадох му бутилката, но той отказа. Посочи жена си с леко движение на брадичката.
— Когато се запознахме, й дадох дума, че няма да се докосна до чашата, ако живеем заедно повече от десет години.
— Обзалагам се, че не е пропуснала да го запомни — казах аз.
Той поклати глава.
— Знаете ли, може да ви се стори малко глупаво, но вече петдесет години живея с тази жена. И ако трябва да почна отначало, бих го сторил с радост…
— Не, съвсем не го намирам за глупаво. Аз съм си малко старомоден. Бих искал да направя същото.
— Да, човек рядко може да се справи сам в този живот…
— Въобще е рядкост да съумеем да се справим както и да е — процедих аз.
С това, което носех в раницата, можехме да изхраним цяло семейство, а освен това бяха все вкуснотии: сладкиши от млени бадеми, сушени кайсии, обогатени с витамини бисквити, разни сусамени неща за хрускане и една връзка биологично чисти банани. Извадих всичко това на масата и поканих старците да хапнат с нас. Времето беше приятно, а мълчанието — изпълнено със светлина. Гледах как старецът дъвче една сусамена пръчица. Гледката ми възвърна оптимизма — може би и аз ще изглеждам така след петдесет години, казах си. Е, малко преувеличавам, да речем след трийсет и пет. Стори ми се не толкова далеч, колкото си мислех досега.