Разговаряхме спокойно, докато чакахме лифта. Кабината пристигна най-сетне, като поскърцваше. Наведох се малко и можах да видя главозамайващия наклон на кабела. Съжалих, че бях погледнал. Пъхнах един пръст в гърлото си, за да натикам шубето навътре. След група деца от кабината излязоха две жени. Едната от тях беше направо сдала багажа от страх, зениците й още бяха разширени. Когато мина покрай мен, погледите ни се срещнаха.
— Ако не видите това чудо на техниката да се задава след час, може да сте сигурна, че днешният ден е бил щастлив за вас, но не и за мен.
Изкачването се бе оказало сериозно изпитание, затова пък в много отношения спускането беше истински ужас. Всеки миг спирачките можеха да откажат, много ясно ги чувах как се напрягат със сетни сили. Сигурен бях, че отгоре пушеше. От триенето челюстите скоро щяха да прегреят, ако вече не беше станало. Кабината положително беше прекалено натоварена. За момент даже ми дойде наум да взема да изхвърля през прозореца всички излишни неща и да отвинтя седалките или пък да отпоря облицовката. Според изчисленията ми кабината тежеше един тон. След като спирачките откажеха, върховата скорост можеше да достигне 1500 километра в час. Точно зад финалната линия имаше огромен буфер от армиран бетон. Следователно щяха да минат много дни, докато ни съберат и подредят чарковете.
Започнах да поглеждам крадешком към аварийната спирачка като към някакъв забранен плод. Бети ме ощипа по ръката, смеейки се.
— Хей! Май не си много добре… Стой спокойно!
— Не е грях човек винаги да е нащрек — обясних аз.
Една нощ в хотела се събудих внезапно, а нямаше някаква особена причина — наистина бях капнал, бяхме си направили пеша малка разходчица от двайсет километра през деня с няколко паузи, колкото да си изпием доматения сок. Беше три часът сутринта. Леглото до мен беше празно, но виждах светлината, която проникваше от вратата на банята. Момичетата имат навика да стават рано сутрин, за да се изпишкат, неведнъж съм имал случай да се уверя в това, но в три часа се случва относително рядко. Както и да е, казах си аз и се прозях. Останах да лежа в тъмното, очаквайки тя да се върне или пък сънят отново да ме грабне, но нищо такова не стана. Нищо не чувах. След малко си потрих очите и се излюпих.
Бутнах вратата на банята. Тя седеше на ръба на ваната с лице към тавана, с кръстосани зад врата длани и стърчащи лакти. Нищо интересно нямаше на тавана, ама абсолютно нищо, беше си съвсем бял. Не ме погледна. Лекичко се поклащаше назад-напред. Не ми хареса тая работа.
— Виж какво, красавице, ако утре ще се катерим до прочутия ледник, най-добре ще е да вървим да спим…
Тя извърна очи към мен, но не ме видя веднага. Имах достатъчно време да забележа, че резултатът от всичките ми старания се бе изпарил — беше ужасяващо бледа, а устните й бяха сиви. Можах да забия до кръв нокти в дланите си, преди тя да увисне на врата ми.
— О, не може да бъде! — каза тя. — ЧУВАМ ГЛАСОВЕ!
Задържах главата й до рамото си и докато я галех, наострих уши. Наистина се чуваше смътно нещо. Поех си въздух.
— Ясно ми е какво е — казах. — Радиото. Попаднала си на новините. Във всеки хотел винаги има по някой перко, който иска да разбере как вървят нещата в три часа сутринта…
Тя се разрида. Чувствах как цялата се беше вцепенила в ръцете ми. Нямаше нищо по-мъчително за мен от това, направо ме убиваше.
— Не е това, по дяволите, чувам ги в главата си! В ГЛАВАТА СИ!
Започна да става голям клинчар в банята, нещо съвсем ненормално. Прочистих си гърлото.
— Хайде, хубава работа, успокой се — прошепнах аз. — Ела да ми разкажеш всичко…
Вдигнах я и я пренесох на леглото. Запалих лампата. Тя се обърна на другата страна, свита на кравай, захапала юмрука си. Бързо отидох да намокря една кърпа, бях невероятно съобразителен, сгънах я на две и я притиснах до челото й. Коленичих до нея, целунах я, отдръпнах юмрука й от устата и го засмуках.
— А в момента чуваш ли ги още?
Тя поклати отрицателно с глава.
— Не се тревожи, ще се оправи… — казах.
Но какво разбирах аз, глупакът, от тези неща, имаше ли поне нещо, което да ми е ясно, какво можех да й обещая? Та да не би да се чуваха в моята глава тези шибани гласове? Прехапах си устните, иначе, както бях замаян, сигурно щях да почна да й пея приспивна песен или да й предложа билков чай. И така, останах до нея, стегнат и мълчалив, почти толкова полезен, колкото хладилник в далечния Север, и доста след като тя заспа, изгасих светлината и останах така в мрака с широко отворени очи, очаквайки всеки миг цял рояк виещи демони да връхлети върху мен от мрака. Мисля, че нямаше да знам какво да направя.