Върнахме се след два дни и веднага уговорих среща с лекаря. Чувствах се изморен и езикът ми бе покрит с афти. Накара ме да седна между краката му. Носеше облекло на джудист и една малка лампа блестеше на челото му. Отворих уста, чувствах се съвсем потиснат. Прегледът продължи само три секунди.
— Свръхвитаминоза! — заключи той.
Докато попълваше бумагите, лекичко се изкашлях в шепата си.
— Знаете ли, докторе, исках да ви кажа… Има още една малка подробност, която ме измъчва…
— Хм?…
— Понякога чувам гласове.
— Няма нищо — отговори той.
— Сигурен ли сте?…
Той се наведе напред през бюрото, за да ми подаде рецептата. Очите му бяха станали две мънички черни цепки и нещо като усмивка кривеше устните му.
— Слушайте какво ще ви кажа, младежо — изхили се той. — Да чуваш гласове или да следиш в продължение на четирийсет години дали всички служители идват навреме на работа, или да манифестираш под някое знаме, или да четеш сводката на борсата, или да се облъчваш с кварцова лампа — има ли според вас някаква разлика? Не, повярвайте ми, напразно се безпокоите, всички си имаме по някой проблем…
След няколко дни афтите ми изчезнаха. Времето се беше скапало. Лятото още не беше дошло, но през деня вече ставаше доста топло и бяла светлина заливаше улиците от сутрин до вечер. Да пренасяш пиана в такова време беше все едно да плачеш с кървави сълзи, но така или иначе, нещата бяха тръгнали постарому. И все пак тези пиана започваха да ме изморяват, на моменти имах чувството, че разнасям ковчези.
Естествено, избягвах да разсъждавам по този начин на глас или поне гледах Бети да не е наоколо. Нямах никакъв интерес да човъркам раната, опитвах се да продължа да плувам, като в същото време държа главата й над водата. Поемах на гърба си всичките дребни ежедневни грижи, без дори да ги споменавам пред нея. Така се бях тренирал, че в погледа ми пламваше много специална искра, когато имах пред себе си хора, които ми лазеха по нервите. Хората веднага усещат, когато някой е способен да ги очисти като едното нищо.
Такова страхотно търкане и лъскане му хвърлях, че в крайна сметка всичко вървеше гладко. Ако нещо не обичах, то беше да я намеря седнала на някой стол с празен поглед и трябваше да извикам два или три пъти името й или да се доближа до нея, за да я разтърся. На всичкото отгоре възникваха някои проблеми, като например загоряла тенджера, вана, която прелива, или пералня, включена, без да има неща в нея. Но в крайна сметка не беше чак толкова лошо, бях разбрал вече, че не ни е писано да си живуркаме под безоблачно небе, и повечето време се задоволявах с това, което имах. Не бих отстъпил мястото си на никого.
Разсъждавайки така, започнах да си давам сметка, че с мен се случва нещо необичайно. Не бях станал писателят на нейните мечти и не бях хвърлил целия свят в краката й, нещо, което бих направил, ако бях някой титан, излишно е да подхващаме отново тази тема, но все пак можех да й дам всичко, което имах в себе си, и исках да го направа. Проблемът е, че това съвсем не беше толкова лесно, и всеки божи ден отделях моята малка топчица мед, но не знаех какво да правя с нея. Топчиците се трупаха една след друга, чувствах как нещо като камък издува корема ми, истинска малка скала.
Приличах на някой тип, който се озовава съвсем сам с огромен подарък в ръцете, сякаш се бях сдобил с един непотребен мускул или бях кацнал при марсианците с куп златни кюлчета. Можех колкото си искам пиана да влача насам-натам из града, докато ми се пръснат жилите, можех да се скапвам от бачкане из къщата и да тичам като луд — единственият резултат беше, че се изморявах и ръцете започваха да ме болят. Но цялата тази топка от енергия вътре в мен си оставаше непокътната, дори напротив, сякаш черпеше нови сили от умората на тялото ми. Дори ако Бети не си послужеше с нея, не можех да посегна на нещо, което й бях дал. Малко по малко започвах да разбирам как се чувства един генерал, който държи в ръцете си цял куп бомби, а войната все не идва и не идва.