Трябваше също така да внимавам повечко, да се наблюдавам отблизо. Усилието, което полагах, за да задържа това малко съкровище, ме изнервяше. Затова и една сутрин едва не се скарах с Боб. Бях отишъл да му помогна да направи ревизия в магазина си, стояхме на колене сред купища кутии и не знам как се получи така, но си спомням, че говорехме за жените. Всъщност говореше най-вече той, тъй като това не беше любимата ми тема за разговор, и останах с впечатлението, че той не беше съвсем доволен от жените.
— Не е нужно да отиваме кой знае колко далеч — въздъхна той. — Огледай се около себе си, на моята онази работа й се е подпалила, а на твоята почти й хлопа дъската…
Без много да му мисля, го сграбчих за врата и го притиснах до стената между доматеното пюре и майонезата в туби. Почти го бях задушил.
— Никога повече не казвай, че на Бети й хлопа дъската! — изръмжах аз.
Когато го пуснах, още треперех от ярост, а той кашляше. Ометох се, без да кажа нито дума повече. Когато пристигнах у дома, вече се бях успокоил напълно и съжалявах за постъпката си. Използвах, че Бети приготвяше нещо в кухнята, за да отнеса телефона до леглото. Седнах.
— Боб — казах, — аз съм…
— Забрави ли нещо? — попита той. — Може би искаш да разбереш дали още се държа на крака?
— Вземам си думите назад, Боб, но просто не знам какво ми стана, съвсем нямах намерение да направя подобно нещо… Искам от теб просто да забравим случилото се…
— Гърлото ми пари, сякаш ми е заседнала огнена топка…
— Зная. Съжалявам.
— Мама му стара, не ти ли се струва, че малко попрекали?
— Зависи. Човек може да стигне докрай само в любовта и в омразата…
— Така ли?… Тогава обясни ми, как си успял да напишеш книгата си?…
— Ами просто я обичах, Боб. Наистина я ОБИЧАХ!
Боб бе сред малцината привилегировани, които бяха чели моя ръкопис. След продължителни навивки накрая бях отстъпил. Отидох да взема единствения екземпляр, напъхан на дъното на един сак, и после излязох съвсем потайно, докато Бети си тананикаше нещо под душа. Наистина ми харесва как пишеш, бе заключил той, но защо в книгата ти не се разказва никаква история?…
— Не те разбирам, Боб. Как да няма история?
— Ами нали разбираш какво искам да кажа…
— Я ми кажи искрено, не четеш ли всяка сутрин какви ли не истории във вестника? Не ти ли писнаха всичките тези кримки, комикси и научнофантастични романчета, не ти ли ДОЙДЕ ДО ГУША от тях, не ти ли се иска поне малко да си отдъхнеш?
— Ами, другите книги са ми много досадни. Всички тези романчета, излезли през последните десет години… не успявам да прочета повече от двайсет страници…
— Нормално е. Повечето от хората, които пишат днес, са загубили вяра. В една книга трябва да се чувства енергията и вярата, писането на книга би трябвало да прилича на вдигането на тежести, все едно, че изтласкваш над главата си двеста килограма. Най-хубавото е, когато виждаш как жилите се издуват.
Този разговор се бе състоял преди около месец и сега си давах сметка, че имам прекалено малко читатели, за да си позволя лукса да удуша един от тях. Особено пък този, нуждаех се от помощта му, за да завършим покрива. Имаше някои неща, с които нямаше да мога да се справя сам. Идеята беше на Бети. Черната работа оставаше за мен.
Ставаше дума да се откъртят гредите от покрива върху шест квадратни метра площ и да се заменят със стъклени плоскости.
— Смяташ ли, че може да стане? — бе попитала тя.
— Ами ще те излъжа, ако ти кажа обратното.
— А… тогава защо да не го направим?
— Слушай, ако ми кажеш, че наистина ти се иска, ще опитам да се справя.
Беше ме притиснала в обятията си. После се качих на тавана, за да видя по-отблизо какво трябваше да се направи. Ясно ми беше, че здравата щях да се озоря. Когато слязох, я прегърнах.
— Мисля, че заслужавам още една порция — прошепнах тогава.
Сега вече почти бях привършил бачкането. Оставаше само да се поставят стъклата и да се уплътнят. Боб трябваше да дойде следобед, за да ми помогне да качим стъклата, но след сутрешния инцидент се страхувах, че може и да е забравил. Но се лъжех.
Адска горещина беше, когато се качихме двамата на покрива. Бети ни подаде няколко бирички. Беше въодушевена от мисълта, че ще прекараме първата си нощ под звездите, и от време на време се усмихваше сама. Ах, Бог ми е свидетел, че бих превърнал цялата къща в буца швейцарско сирене, ако го беше поискала от мен.