Трябва да кажа, че два дни преди това я бях намерил просната в един ъгъл на стаята, гола и вцепенена като дърво, и не й беше за първи път, а освен това продължаваше да чува онези прословути гласове, а в къщата всичко все така изкипяваше и загаряше. Много добре си представях как щеше да завърши всичко това, можех да мина и без предварителна скица.
Успях да докопам един резен шунка. Навих го като палачинка и го захапах. Нямаше никакъв вкус. Все още бях жив. Усещането беше прекрасно.
24
Денят бе дяволски хубав, въпреки че беше неделя. Не бяхме станали прекалено късно, защото точно в девет някакъв тип бе потропал настойчиво долу на вратата. Бях навлякъл едни гащета и бях слязъл да видя кой е. Мъж с костюм, грижливо вчесан, с не по-малко грижливо лъсната черна папка. И с ШИРОКА УСМИВКА.
— Добър ден, господине. Вярвате ли в Бог?
— Не — казах.
— Добре тогава, бих искал да побеседвам с вас…
— Чакайте — казах, — пошегувах се… Разбира се, че вярвам!
Широка усмивка. МНОГО ШИРОКА УСМИВКА.
— Тъкмо публикувахме една малка брошура…
— Колко?
— Всичките събрани пари ги внасяме направо за…
— Разбира се! — прекъснах го аз. — Колко?
— Господине, колкото стойността на пет пакета цигари…
Извадих една банкнота от джоба, подадох му я и затворих вратата. Бум-бум. Отворих отново.
— Забравихте брошурата — каза той.
— Не — отвърнах. — Не ми трябва. Струва ми се, че току-що откупих от вас едно късче от рая, не е ли така?
Докато затварях вратата, един слънчев лъч прониза окото ми. Ако беше улучил устата ми, щях да кажа: „Като затварях вратата, един кисел бонбон се шмугна между устните ми.“ Представих си морето и вълните и тази картина завладя съзнанието ми. Качих се горе на бегом и завивките полетяха из стаята.
— Дявол да го вземе, иска ми се да видя морето — възкликнах. — А ти?
— Малко е далечко, но както решиш.
— След два часа ще се пържиш на плажа.
— Ами приеми тогава, че съм готова — отговори тя.
Гледах я как става съвсем гола от леглото, сякаш излизаше от раковина на райета, но отложих онази работа за по-късно. Слънцето нямаше да ни чака.
Беше един много модерен курорт, много шик, но и там имаше толкова глупаци, колкото навсякъде другаде, и то през цялата година, та затова ресторантите и магазините продължаваха да работят и след края на сезона. За да намери човек кътче от плажа, което да не е прекалено мръсно, трябваше да си плати. И ние си платихме. Нямаше никой наоколо. Къпахме се, после отново и отново, след което огладняхме. За да се изплакнем на душовете, също трябваше да се изръсим. Както и за да си вземем колата от паркинга. И за това, и за онова, и за какво ли още не. Накрая ръката ми се напълни с монети, вече бях така свикнал, че мангизите изпреварваха сянката ми. Това местенце приличаше на гигантска машина за пари и все още не бях открил поне едно нещо, което да е безплатно.
Ядохме на една тераса, под чадър от изкуствена тръстика. На отсрещния тротоар имаше двайсетина млади жени и всяка от тях с по едно дете на три-четири години, русичко, бащата въртеше някакъв бизнес, а все още младата и хубава майчица прекарваше времето си, като скучаеше вкъщи или извън къщи. Сервитьорът ни обясни, че висели там, защото искали малките им съкровища да участват в някакво прослушване. И наистина малките сополанковци сигурно бяха в състояние да ни накарат да се просълзим, ако ги видим в някой рекламен клип за осигурително дружество под девиза ДА ИЗГРАДИМ ТЯХНОТО БЪДЕЩЕ. Подобни реклами ми се струваха доста странни, защото като гледах тези преливащи от здраве и мангизи хлапета, много-много не се безпокоях за бъдещето им.
Вече цял час висяха така на слънцето, когато се заехме с нашите мелби с праскови. Мамчетата малко се бяха поизнервили, а малчуганите препускаха напред-назад. От време на време жените ги викаха, за да пооправят някой немирен кичур коса или да изчистят невидима прашинка. Слънцето се превръщаше в дъжд от амфетамини, в обезумял душ, включен на 220 волта.