— Мама му стара, сигурно адски им се иска да се докопат до тоя нещастен чек — каза Бети.
Погледнах към жените, докато поемах една солидна порция бита сметана, украсена с някакви шарени топчета.
— Не е само чекът. Те се опитват да издигнат паметник на собствената си красота.
— Човек трябва да е откачил, за да държи хлапетата на този пек…
Понякога бижутата на жените изстрелваха към нас мълнии. Чувахме ги как се оплакват и въздишат, въпреки че бяха на отсрещната страна на улицата, а и ние съвсем не напрягахме слух. Наведох очи и се съсредоточих над моята мелба с праскови, защото безумието е общо явление в този свят, не минава ден без цялата пошлост на човечеството да се разголи пред очите ни. Малко е нужно, достатъчна е някаква подробност или да срещнеш погледа на някакъв тип в бакалницата на ъгъла, или пък да се качиш в колата, да разгърнеш вестника или да затвориш очи някой следобед, слушайки шумовете от улицата, или да попаднеш на пакетче с ЕДИНАЙСЕТ дъвки вътре. В действителност една нищо и никаква дреболия е достатъчна, за да ти се ухили светът с кривата си усмивка. Прогоних тези жени от съзнанието си, защото всичко ми беше пределно ясно, нямах нужда от примери. Важното е, че самите ние нямахме никакво намерение да се застояваме тук, ни най-малко. Те можеха колкото си искат да висят на тротоара и да се пържат на слънцето, но ние с Бети щяхме да се върнем на плажа, където имаше само море и хоризонт, на плажа при огромния чадър и при ледчетата, които правят клик-клок, когато се удрят в стените на чашата. И така, теглих черта на отсрещния тротоар, станах и без угризения се насочих към тоалетните. Малко по-късно щях да разбера, че е голяма грешка да се подценява противника. Добре, така да е, но може ли човек да има очи навсякъде?
Забавих се известно време, защото трябваше да се пуснат монети в ключалката, а нямах дребни, и се наложи да се кача на касата, за да разваля една банкнота. На моменти водата сама започваше да тече или пък трябваше да пусна монета, с една дума, общо взето, не беше много проста работа и само си губех времето. Когато се върнах на масата, Бети беше изчезнала. Почувствах как ме обзема леко безпокойство, докато сядах на стола, питах се дали изведнъж не бе станало прекалено горещо. Забелязах, че не е довършила десерта си, и сметановият сладолед с ванилия бавно се топеше от единия край. Гледката направо ме хипнотизираше.
Успях все пак да вдигна глава, защото жените писукаха нещо отсреща. Първо не обърнах внимание, виждах само ято чайки, които се щурат на припек и пищят без видима причина. После забелязах, че те наистина се суетят нещо и гледат към мен. Едната от тях изглеждаше особено разтревожена.
— О, Томи, мъничкият ми Томи! — викаше тя.
Помислих си, че малкият Томи е получил слънчев удар или се е разтопил като буца сняг. Само че от това не ми ставаше по-ясно къде е Бети.
Точно щях да им извикам, че не съм лекар, когато цяла дузина жени пресече улицата, исках да им кажа, че не съм доктор и че нищо не мога да направя, но нещо ме спря в последния момент. Те прескочиха високия бордюр, който отделяше терасата от тротоара, и ме притиснаха от всички страни. Опитах се да им се усмихна. Майката на Томи изглеждаше съвсем откачила, тя ме гледаше така, сякаш бях Квазимодо, а и приятелките й не бяха по-благосклонни от нея, усещах вредните им излъчвания. Нямах никакво време да си задам въпроса какво всъщност става. Жената се хвърли към мен, като крещеше да й върна детето. Паднах назад със стола. Нищичко не разбирах. Одрасках си лакътя, но се изправих веднага. Различни мисли ми минаха през ума със скоростта на светлината, но не успявах да задържа нито една от тях. Онази избухна в ридания и виковете й сигурно щяха да са достатъчни, за да ме изгорят жив. Женорята образуваха обръч около мен, общо взето, не бяха за изхвърляне, но явно не бях техен тип, най-малкото в този момент, и усещах как само след частица от секундата ще се хвърлят отгоре ми. Знаех също така, че ще трябва да стана изкупителна жертва заради ужасната горещина, заради чакането, заради скуката и заради още куп неща, за които нямах никаква вина, и това ме отвращаваше, дори не успявах да отворя уста. На едната ноктите й бяха намацани с небесносин лак, при всички случаи щеше да ми призлее, даже и при съвсем нормални обстоятелства.
— Момичето, което беше с вас… — изсъска тя. — Видях я как тръгна с момченцето!…
— Кое момиче? — попитах аз.
Въпросът ми едва бе успял да стигне до ушите им, когато вече бях прескочил три маси и се втурнах към вътрешността на ресторанта. Бях накарал цялата тази банда мръсници направо да замръзне на мястото си. По едно време ги чух как реват след мен, но имах достатъчно време, за да затворя вратата на тоалетната зад себе си. Нямаше ключ. Стиснах здраво вратата, като се оглеждах нервно наоколо. Сервитьорът вече почти се беше облекчил и ми кимна леко с глава. Извадих цяла шепа банкноти от джоба си и той се съгласи да затиска вратата вместо мен. Чуваше се как момичетата удрят и крещят зад тънката дървена преграда, цялата осеяна с клетки, запълнени с пресована хартия, от тези, дето като ги ритнеш, имаш чувството, че душата ти преминава през прозрачна оризова хартия. И така, пъхнах още две банкноти в джоба на симпатягата, после изчезнах през прозореца.