Озовах се в малък двор, който гледаше към кухнята. Боклукчийските кофи бяха препълнени и преливаха под слънчевите лъчи. В това време излезе един готвач, като бършеше потта от врата си. Започвах да осъзнавам какво трябва да направя. Преди онзи да смогне да си отвори устата, извадих една банкнота и му я напъхах усмихнат в джоба на ризата. Той също се ухили. Имах чувството, че се разкарвам с магическа пръчица — може би с малко тренировки щях да се науча да пускам гълъбчета в небето. Междувременно се насочих към вратата в дъното и излязох на уличката.
Излишно е да казвам, че си плюх на петите, изминах тичешком няколко улици, щъках напред-назад из кръстовищата и направих още куп неща, на които човек все още е способен, когато на трийсет и пет години е в добра форма, като например да прескочи някоя спряла зад пешеходната пътека кола или да подобри собствения си рекорд на четиристотин метра, като поглежда какво става зад него. По едно време си помислих, че съм им избягал. Спрях да си поема дъх. И понеже пред мен имаше един стол, взех, че седнах. След което почувствах, че някакъв тип започна да ми лъска ботушите. Тъкмо да наведа очи към него, чух го как изсвири с уста.
— Я гледай! — учуди се той. — Но това са ботуши „Тони Лама“!
— Ами да — казах. — Оставих джапанките в колата.
— Не е ли малко топличко с тях в този сезон?
— Не, все едно, че съм с балетни пантофки.
Беше младок на около двайсет години с доста интелигентен поглед, приличаше на човешко същество.
— Ще разбереш един ден, че невинаги е много лесно да не бъдеш глупак като другите — казах аз. — Човек не може да бъде съвършен. Прекалено уморително е.
— Разбирам…
— Добре. Гледай все пак да не сложиш прекалено много вакса, карай по-кротко…
Цялата процедура продължи две-три минути и през това време се опитах да погледна трезво на нещата и да разсъдя спокойно. Но достатъчно беше да помисля за нея, за да почувствам как някакъв побеснял дракон бълва пламъци в мозъка ми и унищожава резултата от всичките ми усилия. Единственото нещо, което можех да направя, бе да се изправя на крака. Според мен останалото щеше само да се подреди. И така, върнах се на плажа, като обърсвах стените по пътя си, след като бях дал една банкнота на момчето. Беше излязъл топъл ветрец. Като стигнах булеварда, който се вие покрай морето, вече бях убеден, че смуча вата. Забелязах в далечината колата и първата ми мисъл беше да тръгна да кръстосвам града зад волана й. После си казах: добре, ти си някъде тук, разхождаш се с едно хлапе, което е седяло два часа на слънце само защото майка му е глупачка, а Томи вече е изплезил език, да те видя тогава какво ще правиш? И понеже не си от онези момичета, които само търсят тъмно кътче, за да нарежат някое хлапе на късчета, да те видя тогава какво ще правиш, а?…
Малко по-надолу имаше един сладоледаджия — беше се настанил на сянка под едно дърво. Пресякох улицата, като се оглеждах наоколо. Когато видя, че се приближавам, мъжът вдигна капака на съда със сладоледа.
— Един обикновен? Двоен? Или троен? — попита той.
— Не, благодаря. Да сте виждали случайно едно хубаво тъмнокосо момиче с три-четири годишно момченце? Не са ли си купили сладолед от вас?
— Да, купиха. Но момичето не беше чак толкова хубаво…
Често съм срещал напълно безчувствени към красотата типове и така и не можах да разбера какво точно не им е наред. Но винаги съм ги съжалявал.
— Бедничкият ми — казах. — А не забелязахте ли накъде продължиха?…
— Забелязах.
Изчаках няколко секунди, после се наложи да извадя пачката банкноти от джоба, за да си вея с нея като с ветрило. Местните обичаи вече не ми се струваха забавни, прииска ми се да му напъхам цялата пачка в устата. Малко облаче пара излизаше от съда със сладоледа. Подадох му две банкноти, като гледах настрани. Почувствах как мангизите се плъзнаха в дланите ми.