— Но как така?… — недоумяваше той.
Връчих му Томи в обятията, после почувствах как ръката на Бети се плъзга по рамото ми.
— Почакай една секунда — каза. — Държа да платим всичките му подаръци.
Трябваше да изберем най-късия път, да избягваме подводните рифове и да преценяваме трезво всички рискове. Извадих банкнотите, като в това време чувствах как ме обзема пристъп на треска. Едното от двете е, казах си аз, или бълнувам, или наистина чувам крясъци, които се носят отдолу.
— Добре, колко общо? — попитах.
Дъртият каубой пусна детето, за да може да се съсредоточи и да направи сметката наум. Затвори очи. В кошмарното ми видение стълбите се тресяха от бесен галоп. Томи сграбчи един лък и стрели от най-близкия щанд. Погледна Бети.
— Искам и това!
— Мълчи. Стой мирно — скръцнах му със зъби аз.
Онзи отпори най-сетне очи. Усмихна се, сякаш току-що изплуваше от някакъв приятен сън.
— Не зная, трябва ли да сметна и лъка?
— Не, дума да не става — казах аз.
Томи започна да пищи. Дръпнах лъка от ръцете му и го захвърлих колкото можах по-надалече.
— Започваш да ми лазиш по нервите, така да знаеш — казах му аз.
Сега вече усещах как и подът потреперва под краката ми. Точно щях да се обърна към търговеца на играчки, за да го поразтърся малко и да го накарам да изплюе най-сетне някаква цифра, когато силна врява заля етажа като зловещ и изгарящ вятър. Видях как мадамите изникват внезапно от другия край на магазина и, разбира се, никой няма да ми повярва, ако му кажа, че очите им мятаха мълнии. Както и да е, но малки снопчета искри свистяха по пода и избухваха по рафтовете. Направих малко тъжна гримаса към Бети.
— Спасявай се, бейби, спасявай се — казах й аз.
Надявах се да ги задържа за малко, колкото Бети да успее да излезе през аварийния изход, но вместо да се втурне нататък, тя само въздъхна, като не отлепяше крака от пода.
— Не, излишно е. Уморена съм — прошепна.
Онези бяха изминали вече половината път, като продължаваха да пищят, истинска разбунена вълна, която помиташе всичко между щандовете. Хвърлих пачката с банкноти във въздуха.
Дъртият хубавец се хвърли под душа, протегнал ръце към тавана. Точно в този момент дадох газ и се задействах с нечувана скорост. Бяха ми нужни малко по-малко от четири секунди, за да се завъртя на един крак, да вдигна Бети на ръце, да се втурна към аварийния изход и да полетя навън към светлината.
Въобще не погледнах дали не се подават нечии пръсти, когато затръшнах желязната врата зад себе си. Намирахме се над една малка уличка, върху метална платформа със стълба, която свършваше на два метра от земята. Пуснах Бети и отново се вкопчих във вратата. Сблъсках се със същия проблем както преди малко, само че този път не беше необходимо да купувам каквото и да било, за да се измъкна от положението, извадих късмет. На един ъгъл от стената стоеше подпрян стар отпоен железен прът от перила, забелязах го в момента, когато първите удари се стовариха по вътрешната страна на вратата. Бих казал, че човекът, отрязал страхотното желязо с най-подходящата дължина, е най-малкото ангел, тъй че можах чудесно да го използвам като лост и окончателно да блокирам дръжката след няколко хубави ритника. Сега вече можеха да квичат колкото си искат. Изтрих си потта от челото, като в същото време съзнанието ми започваше да възприема ослепителната светлина, която трептеше около нас с леко свистене. Бети се разкърши, усмихвайки се. Още малко и щях да откача. Спуснах се цял етаж надолу, като вдигах адски шум, после се качих отново на пръсти. Можах да се уверя, че зад вратата започваше да се усеща леко колебание. Бети всеки момент щеше да се разхили. Направих й знак да си затваря устата.
— Няма да слизаме, ще се качим на покрива! — прошепнах аз.
Покривът беше всъщност голяма тераса, нещо като изпълнен със слънце басейн. Прекрачихме парапета, в това време вратата изкънтя още веднъж, после на етажа стана отново тихо. Веднага се насочих към една оскъдна сянка. Когато седнах, само краката ми оставаха на слънце. Протегнах ръка към Бети, за да я накарам да дойде при мен. Изглеждаше учудена, че се е озовала тук.
Планът ми съвсем не беше гениален, в него имаше даже страхотен риск. Това ме изнервяше. Достатъчно беше една от тайфата да е поне малко хитра и тогава щяха да ни хванат натясно и да ни изхвърлят зад борда. Но наистина нямах избор, би трябвало да имам до себе си някое момиче, което истински да държи на кожата си, за да се опитаме да спринтираме до колата. Случаят не беше такъв. Моята все едно, че си беше наляла олово в обувките. Изчаках още минутка, после се изправих и хвърлих едно око към централната улица, като адски внимавах да не ме забележат. Цялата банда препускаше по тротоара и тези, които бяха начело, вече завиваха зад ъгъла. Небето беше яркосиньо, морето — спокойно и зелено. На хоризонта не се мяркаше нито една биричка, нищо, което би могло да ме заинтересува. Прекосих терасата, за да видя какво става откъм страната на стълбата. Пътьом хванах Бети за брадичката и я целунах, за да обобщя положението.