— Искам да се връщаме вече — прошепна тя.
— Да — казах. — Отиваме си след пет минути.
Застанах на пост, за да ги издебна, когато пристигнат. Според мен имаше нещо нездраво в тяхното настървение, сякаш искаха по този начин да разрешат някакъв расов проблем. В никакъв случай не трябваше да ни забележат. Залепих се като палачинка до стената и трябваше да направя усилие над себе си, за да не запаля цигара. Чух ги как се уговарят нещо долу. После долетя шум от трополене на крака и използвах момента, за да се престраша и да погледна — тичаха надолу по улицата с притиснати до тялото лакти, нищо чудно на тези тъпанарки да им беше излязла пяна на устата.
Върнах се да седна до Бети, като си казвах, че имаме немалки шансове да се отървем в края на краищата. Стиснах ръката й, за да си поиграя малко с нея. Усещах я, че е напушена. А слънцето постепенно се успокояваше след истеричната криза, вече не налиташе на сенките и ги оставяше спокойно да се местят, светлината преминаваше от ярките към умерените тонове, а терасата се бе превърнала в правоъгълен остров, застлан с пресована хартия, беше почти хубаво и без майтап трябва да призная, че бях срещал и по-лоши места, не биваше да преувеличаваме.
— Забеляза ли, вижда се морето… — казах аз.
— Хм, да…
— ПОГЛЕДНИ ТАМ, ВИЖДА СЕ НЯКАКЪВ МЪЖ, КОЙТО КАРА ВОДНИ СКИ НА ЕДИН КРАК!
Тя не вдигна поглед. Пъхнах в устата й запалена цигара. Сгънах единия си крак, като не откъсвах очи от малката точица на хоризонта, нямаше нищо особено в нея, но все пак много ми харесваше.
— Недоумявам защо го направи — казах. — Не искам да зная и не ми се говори за това. Предлагам да го забравим.
Тя поклати глава, без да ме поглежда, и трябваше да се задоволя с приблизително такъв отговор. Така или иначе, щеше да е достатъчно, ако ми бе дала знак с едно потрепване на миглите или ако лекичко бе стиснала ръката ми. Никога не разбирах напълно какво ми разправят хората, но затова пък бях в състояние с часове да бродя из нейните мълчания, без нито за миг да се изгубя, все едно, че се спусках по някоя улица, поздравявайки близки и усмихнати лица сред един съвършено познат ден. Нямаше на света човек, когото да познавам по-добре от Бети, може би около осемдесет процента, е, човек никога не може да е съвсем сигурен, но горе-долу така беше. Дотам бях стигнал, че когато я чувах да ми говори, не бях сигурен дали движи устните си. Трябва да признаем, че на моменти животът прави всичко, за да ни очарова, и винаги знае как точно да го направи. А и такива типове като мен съвсем не са от най-взискателните.
Поседяхме още малко така, без да обелим нито дума, и много странно, но се почувствах постепенно в блестяща форма, започнах лекичко да се усмихвам, защото мислех, ако поискам, само с поглед да извия врата на този свят, но не го направих, оставих го да се стопи като бонбон на слънцето, без да полепне по ръцете ми. Просто се чувствах добре на мястото си и ако трябваше, нямаше да се поколебая да обикна парчето желязо, това най-малко можеше да ме развълнува. Никога преди това не се бях чувствал така добре на някоя тераса, знаех, че силите ми са непокътнати, и ми беше така гот на малкия квадрат насмолен картон, бях като поклонник, прекрачващ през вратите на Ерусалим. Още малко и щях да си направя кефа да измисля някое захаросано стихче, но не беше моментът да се занимавам със сериозни неща, първо трябваше да видим как щяхме да се измъкнем оттук.
— Е добре — казах аз, — в състояние ли си да потичаш?
— Да.
— Да, но да тичаш ИСТИНСКИ, разбираш ли ме добре, искам да кажа да прелетиш като стрела, без да се обръщаш. Не като преди малко…
— Аха, да тичам. Ами да, разбирам от една дума. Не съм идиот.
— Прекрасно. Виждам, че нещата са потръгнали. Е, след малко ще стане ясно дали ще се справиш. Ако чувстваш, че не можеш, ще ме чакаш тук. Ще изтичам за колата и ще мина да те взема…
Тя ми направи кисела муцунка, преди да скочи на крака.