— Такъв план ще изготвиш, когато стана на осемдесет лазарника.
— Само че имай предвид, че тогава няма да имам сили да го изпълня — промърморих аз.
Огледах внимателно улицата, преди да прескоча парапета, но онези не се виждаха наоколо. Бети ме последва и се заспускахме надолу по фасадата, напрягахме мускули, сякаш бяхме на двайсет години, хич не се помайвахме. Увиснахме на последното стъпало, скочихме на тротоара, после се понесохме с адска скорост по улицата.
Бети беше решително най-бързата от всички момичета, които познавах. Да тичаш до нея беше едно от нещата, които просто обожавах, но предпочитах това да става на по-спокойни места и този път нито веднъж не хвърлих око встрани, за да видя как гърдите й танцуват, да се насладя на бузите й, които постепенно ставаха наситено розови, не, нищо такова нямаше, само главозамайващ и лишен от всякакъв чар спринт към колата.
Тръшнахме вратите, запалих мотора и потеглихме. В момента, когато превключвах скоростта, за малко щях да избухна в истеричен смях, усещах как се надига в корема ми. Вместо това видях едно момиче от тайфата, което се спусна стремглаво отстрани, и в същия момент предното ми стъкло се пръсна и стъклен дъжд се посипа по краката ни. Рефлексът ми проработи и успях да изплюя парче стъкло, което бе влязло в устата ми, след което рязко дадох газ и мерцедесът полетя напред. Подкарах на зигзаг по булеварда, като в същото време яко ругаех. Отзад започнаха да свирят клаксони.
— По дяволите! Наведи се! — изръмжах аз.
— Гума ли спукахме?
— Не. Но те сигурно са наели някой елитен стрелец!
Тя се наведе, за да вдигне нещо в краката си.
— Можеш да намалиш — каза. — Погледни, подхвърлила ни е бутилка бира.
— Пълна ли е? — попитах аз.
Карахме така още петдесетина километра с развети от вятъра коси. Очите ни се насълзяваха, но времето беше хубаво и слънцето бавно залязваше. Говорехме си за това-онова. Човекът, изобретил първата кола, сигурно е бил някой самотен гений. Бети бе пъхнала краката си в жабката. Спряхме пред един гараж, на който имаше обява ПОСТАВЯМЕ ВЕДНАГА ПРЕДНИ СТЪКЛА — дори не излязохме от колата, докато момчетата си вършеха работата. Може би малко ги притеснихме, не зная, нямам представа. Хич не ми пука.
25
Малко след тази история се заех отново да пиша. Не трябваше да се насилвам, то идваше от само себе си. Но го правех съвсем дискретно, защото не исках Бети да разбере. Обикновено пишех през нощта и когато усетех, че тя се размърдва до мен, веднага пъхах нещата под дюшека. Не исках да й създавам измамни радости, още повече, че не пишех както преди петдесет години. Това бе по-скоро недостатък, противно на общоприетото мнение. Лично аз не носех никаква вина, че светът се бе променил, и не пишех по този начин само за да досаждам на хората, по-скоро обратното, бях доста чувствителен и всъщност другите ми досаждаха, а не аз на тях.
С напредването на лятото продажбите намаляваха. Трябва да призная, че съвсем нямах намерение да си скубя косите от отчаяние. Затварях магазина рано и когато обстановката позволяваше, залавях се да обмислям това, което щях да напиша вечерта, или пък излизахме на разходка. Останали ни бяха още доста мангизи, но тъй като мисълта да заминем за някъде не я привличаше особено, както впрочем и всякаква друга мисъл, парите не ни служеха кой знае за какво, освен че можехме да плащаме разни сметки навреме и да не разчитаме само на пианата, за да преживяваме. Ха, ха, ама и аз какви ги говоря! Мангизите никога не си изпълняват обещанията.
И така, понеже ни най-малко не си давах зор в магазина, можех да си позволя да извадя бележника около полунощ или към един и да пиша до зори, без да се почувствам скапан след това. Поспивах малко на сутринта и няколко часа следобед и така книжлето полека-лека напредваше. Чувствах се като свръхзаредена батерия. Призори премахвах всякакви следи от нощното си бдение и изхвърлях бирените бутилки в кофата за боклук, при което димът от цигарата дразнеше очите ми. Все така продължавах да гледам Бети, преди да си легна, и се питах дали няколкото страници, които бях изпълнил, са наистина на висота. Много обичах да си задавам подобни въпроси. Това ме караше да се целя високо като писател. Помагаше ми също така и да бъда безмилостен към себе си.
През целия този период имах чувството, че мозъкът ми работи без прекъсване. Знаех, че трябва да бързам, МНОГО ДА БЪРЗАМ, но беше нужно ужасно много време, за да напише човек книга, и само като си помислех за това, направо се задушавах от пристъп на лудо безпокойство. Проклинах се, че не бях почнал по-рано, че толкова дълго бях чакал, преди да извадя този морскосин бележник със спирала. По дяволите, хайде да те видя сега, отговарях сам на себе си, мислиш си, че е много лесна работа, нали, смяташ, че е достатъчно да седнеш зад някоя маса и готово, музата се явява незабавно. Та нали месеци наред се въртях в леглото, ококорил очи, и бродих през безмълвна сива пустиня, без да съзра и най-малката искрица, скитах се из Великата Пустиня на Изпразнения от Мисъл Човек! Мислиш, че ми беше много забавно, така ли смяташ?