— Но как така! — процедих.
— Ама ти наистина ли си решил да боядисаме само ЕДНАТА СТРАНА на бараката, та това е направо…
Прекарах ръка по челото с вид на съкрушен собственик.
— В крайна сметка, дали ще правим това или нещо друго… Поне ще им доставим удоволствие. Ще си имат съвсем ново бунгало благодарение на теб.
Цял ден висяхме на тая лайняна съборетина.
Всъщност това малко забавление ни отне фактически една седмица. Термометърът внезапно се покачи и рано следобед беше невъзможно да се работи навън. Трябваше да стоим в бунгалото със спуснати до долу щори и хладилникът, който хъркаше като пералня, не успяваше да ни осигури всичкия лед, който ни беше нужен. Влачехме се из стаята полуголи и често се вкопчвахме един в друг. Проследявах с пръст струйките пот, които се стичаха по кожата й, разбутвахме всички мебели, като пухтяхме като локомотиви, с полепнали от влага коси и с горящ поглед. Имах чувството, че колкото повече се любехме, толкова повече ни се искаше, но не в това беше проблемът. Безпокоеше ме, че вкусът на Бети към бояджийството намаляваше от ден на ден, тя не работеше вече със същия ентусиазъм и все по-малко я трогваха дребните сладки. Още не бяхме свършили първото бунгало, а на нея взе да й писва. Не виждах как щях да я накарам да преглътне новината, че ни чакаха още двайсет и седем бунгала. Вечер трудно заспивах, пушех цигари в леглото, докато тя спеше, а мислите ми витаеха в тишината и мрака. Питах се какво ще се случи. Така или иначе, знаех, че ще бъда в центъра на събитията. Сякаш се намирах посред арена със заслепени от слънцето очи. Можех да предусетя опасността, но не знаех откъде ще дойде. Не ми беше никак забавно.
4
Привършихме бунгалото на старците една вечер към седем часа, по залез-слънце. Къщичката изглеждаше почти нереална, с розови капаци на бял фон и с двамата старци, възторжено притиснати един в друг. С Бети бяхме умрели от умора. Седнахме на по един бидон с боя, наляхме си бира и се чукнахме. Следобед излезе лек ветрец и стана приятно. Когато човек приключи с някакво бачкане, каквото и да е то, винаги има някакво хубаво усещане, а ние умеехме да се наслаждаваме на тези мигове. Умората и болката в крайниците се превръщаха в особен ликьор, шегувахме се с повод и без повод.
Точно когато си разменяхме многозначителни намигвания и карахме бирата да блика от бутилките, цъфна собственикът. Зад колата му се виеше облак прах и той спря точно пред нас. Трудно ни беше да си поемем дъх, особено на мен. Ушите ми започнаха да бучат.
Той слезе от колата и се насочи към нас с влажната си носна кърпа. Погледна Бети с пресилена усмивка. Последните лъчи на слънцето придаваха на кожата му леко виолетов оттенък. Понякога не е трудно човек да разпознае пратениците на Ада.
— Добре — каза, — май че всичко е тип-топ тук. А и работата напредва…
— Вие го казвате! — сряза го Бети.
— Добре, добре… Ще видим дали ще можете да поддържате темпото…
Изби ме студена пот. Скочих от бидона. Сграбчих го за ръката и смених веднага темата:
— Елате да видите по-отблизо, приближете се… Изсъхва за пет минути, това се казва качествена работа!
— Чакай малко — усъмни се Бети. — Той спомена нещо, което не разбрах…
— Всичко е наред — обявих. — Всички са доволни. Да отидем при наемателите…
— Какво искаше да каже с това, че ТРЯБВА ДА ПОДДЪРЖАМЕ ТЕМПОТО?
— Просто така се изрази — казах аз. — Хайде да пийнем по чашка при старците…
Въпреки всичките ми усилия собственикът се обърна към Бети. Лицето ми неволно се сгърчи в гримаса.
— Не, не се тревожете, госпожице. Не съм толкова лош, колкото изглеждам. Не искам от вас да свършите всичко това, без да спирате, за да си отдъхнете…
— Всичко това? Какво означава ВСИЧКО ТОВА?
Лицето на онзи за част от секундата изрази почуда, после той се усмихна.
— Ами… говоря, за останалите бунгала, разбира се… Има ли нещо, което да не ви е ясно?…
Не можех да помръдна от мястото си, сякаш по тялото ми се стичаха капки кръв, а не пот. Бети все така седеше на бидона, гледаше собственика изпод вежди и помислих, че ще се хвърли и ще го сграбчи за гърлото или ще забълва огън.
— Значи си въобразявате, че ще си направя кефа да боядисам всички тези съборетини? — изсъска тя. — Да не се шегувате?
— Имам ли вид на шегаджия? — попита той.
— Ами откъде да знам… Чакай малко да помисля и след секунда ще ти кажа.