Онази сутрин нещата бяха започнали зле. Точно преобръщах кухнята с краката нагоре, за да открия един пакет с кафе, въздишайки сърцераздирателно, когато видях Боб да влиза.
— Абе знаеш ли, че колата ти е паркирана точно пред нас? — попита той.
— Ами да, възможно е — казах.
— Добре, ама хората се питат дали в багажника не е скрит труп…
Спомних си тогава, че когато се разминавах с линейката, в която е била Бети, бях накупил страшно много неща за ядене. Бях ги забравил и при това слънце температурата вътре в багажника сигурно не слизаше под петдесет градуса. Помислих си, че и без това си имах достатъчно грижи, но не, явно трябваше да мина и през това изпитание, човек направо можеше да се отчае. Запитах се дали нямаше да седна и повече да не стана. Вместо това си сипах една голяма чаша вода и излязох след Боб на улицата. Като затварях вратата, чух телефонът да звъни. Оставих го да си звъни колкото иска.
Когато ходех да видя Бети, не използвах колата. Всеки ден изминавах разстоянието пеша и това малко упражнение ми се отразяваше добре. Започвах бавно да осъзнавам, че животът не е спрял. Роклите на момичетата бяха истински дъжд от цветчета и си налагах да ги гледам, като избягвах дъртите и скапани жени, въпреки че най-силно ме отблъсква душевната грозота. По време на тези разходки правех продължителни дихателни упражнения. Мисълта за колата бе на сто левги от мен. А вещите обичат ударите в гърба, когато ги забравим за дълго.
Трябва честно да призная, че вонята беше направо ужасна. Боб беше любопитен да види какво точно става вътре, но аз му казах, че е съвсем излишно, не исках и да чуя за подобно нещо.
— Покажи ми най-краткия път до сметището — казах.
Отворих всички прозорци и прекосих града с адския си товар. На места асфалтът се бе почти стопил, по шосето имаше черни и лъскави следи от гуми. Може би това бе преддверието към света на Мрака, вече нищо не можеше да ме учуди. Включих радиото, за да не затъна в подобни мисли. О, БЕЙБИ, ОХ, МОЕ МАЛКО ДИИИВО ЦВЕТЕ, БЕЙ-БИ, УУУУ, УУУУ, БЕЙБИ, ДАЙ МИ ОЩЕ ЕДНА СЛАДКА ЦЕЛУВКА!!!…
Спрях в центъра на сметището. Това, което се чуваше, бяха мухите, а въздухът, който дишах, можеше да се сравни само с атомна експлозия. Едва бях излязъл от колата и троглодитът кацна пред мен, нарамил една кирка. Трябваше ми една секунда, за да разбера къде му е устата.
— Търсите ли нещо? — попита.
— Не — отговорих.
В бялото на очите му имаше нещо свръхестествено, като в рекламите за перилни препарати.
— Разхождате ли се?
— Не, само минавам оттук. Трябва да изхвърля две-три неща от багажника.
— А, така ли — каза той. — Тогава нямам нищо против.
Наведох се, за да взема ключовете от колата.
— Щом като няма да отнесеш нищо — добави той, — нямам нищо против. Особено ценна е медта. Онзи ден само като ми видя гърба, един качи в колата цял мотор от пералня…
— Разбирам, но си вадя хляба другаде — казах аз.
После отворих багажника. Имах чувството, че цялото това плюскане беше удвоило обема си. По месото можеха да се видят всички цветове на дъгата, кофичките с кисело мляко се бяха издули, сиренето се стичаше, а колкото до пакетчетата масло, от тях бе останала само златистата опаковка. Общо взето, всичко бе ферментирало, експлодирало и протекло, получила се бе една доста компактна маса, която практически се бе сраснала с мокета на дъното на багажника.
Направих гримаса на отвращение, а онзи опули очи. Продължи да си пее старата песен.
— И значи всичко това ще го изхвърлите, така ли? — попита той.
— Да, да, нямам време да ви обяснявам. Кофти ми е нещо. Аз съм един нещастник.
Той се изплю на земята, като се чешеше отзад по главата.
— Ами всеки се оправя както може — заяви. — Слушай, приятел, имаш ли нещо против да сложим всичко това внимателно на земята? Ще се опитам да изровя все пак нещичко…
Хванахме мокета за двата края и извадихме цялата спечена камара от багажника. Сложихме я малко настрана, в подножието на една стена от найлонови чували за боклук. Като стружки върху магнит мухите се нахвърлиха отгоре й, и сините, и златистите.
Онзи ме погледна усмихнато. Явно чакаше да се чупя. И аз щях да изпитвам същото на негово място. Върнах се при колата, без да кажа нито дума. Преди да потегля, погледнах в огледалото за обратно виждане. Той все така стоеше изправен на слънцето, до малката купчина с кльопачката, не беше помръднал нито на сантиметър, усмихваше се. Човек можеше да си помисли, че позира за снимка, спомен от страхотен пикник. На връщане се отбих в един бар и засмуках чаша мента. Олиото, кафето, захарта и голямата кутия шоколад на прах, тях поне можеше да ги вземе. Както и самобръсначките с подвижна глава. И онези неща против комарите. И една голяма кутия прах за пране.