Когато паркирах долу пред нас, трябва да беше около обяд. Слънцето фучеше като котка с извадени нокти. Телефонът звънеше.
— Да, ало? — казах.
В другия край на линията имаше някакво пращене, нищичко не чувах.
— Затворете и позвънете отново — изръмжах аз. — Нищо не чувам!
Запратих обувките в един ъгъл. Можах да пъхна глава под душа и да запаля една цигара, преди телефонът да позвъни отново.
Мъжът от другия край на жицата изграчи едно име и ме попита така ли се казвам.
— Да — казах.
После ми съобщи друго име и уточни, че така се казвал той.
— Ясно — казах.
— Държа ръкописа ви в ръцете си. Изпращам ви договора със следващата поща.
Подпрях си задника на ръба на масата.
— Добре, искам дванайсет процента — казах аз.
— Десет.
— Дадено.
— Страшно ми хареса книжлето ви. Скоро ще бъде в печатницата.
— Да, добре, побързайте — казах.
— Приятно ми е да ви чуя. Надявам се, че ще се видим скоро.
— Да, но се страхувам, че през следващите дни ще бъда доста зает…
— Не се тревожете. Не е толкова спешно. Ще поемем всичките ви разноски. В момента нещата ни потръгнаха.
— Много се радвам.
— Е, добре, оставям ви. Работите ли в момента над нещо ново?
— Да, напредвам.
— Прекрасно. Желая ви успех.
Щеше да затвори, но успях да го задържа в последния момент.
— Вижте какво, извинете — казах. — Но как ви беше името?
Повтори ми го. И хубаво направи, защото покрай цялата тая работа напълно ми беше изхвръкнало от ума.
Извадих пакета с надениците от хладилника, за да се размразят. Сложих тенджера с вода на огъня. Седнах с една бира. Както можеше да се очаква, избухнах в неистов смях, най-безумния смях в живота ми. Беше от нерви.
Пристигнах в болницата прекалено рано, още не беше време за свижданията. Невъзможно е да се установи дали бях излязъл прекалено рано, или бях тичал по пътя, но едно беше сигурно — повече не можех да чакам. Най-сетне й носех това, което толкова силно бе желала, нима не беше нещо, което щеше да я накара да скочи на крака и да ми намигне с единственото си здраво око? Втурнах се направо към умивалнята, сякаш бях на зор, и оттам започнах да дебна онзи тип в стаичката на входа. Изглеждаше полузаспал. На стълбите нямаше жив човек, успях да мина незабелязано по тях.
Когато влязох в стаята, трябваше да направя една голяма крачка напред и да се вкопча в таблата на леглото. Не можех да повярвам на очите си, казвах „не“, като клатех глава, надявайки се, че кошмарът ще се разсее по този начин. Нищо подобно не стана. Бети лежеше неподвижно на леглото си и гледаше в тавана. Много естествено, че не можеше да помръдне и на милиметър, защото я бяха вързали за леглото — ремъците бяха широки най-малко пет сантиметра със специална система за закопчаване.
— Но, Бети, какво означава всичко това? — прошепнах. Продължавах да нося със себе си моя „Уестърн S522“, размерите му са идеални за джоб. Завесите бяха спуснати, в стаята струеше мека светлина и не се чуваше нищо. Успях още от първия път да срежа ремъците — точех ножа най-редовно. Ние с него си бяхме истински другарчета.
Стиснах Бети за раменете. Разтърсих я леко. Нищо. Започнах отново да се потя, но вече бях свикнал, фактически не ми оставаше време да изсъхна. И все пак това сега беше лоша пот, различна от другата, приличаше по-скоро на заледена и прозрачна кръв. Повдигнах възглавниците и я сложих да седне на леглото. Намирах я все така красива. Едва я бях оставил и вече се свличаше на една страна. Повдигнах я отново. От тази гледка цяла една част от мен се срути с вик до леглото. С останалата я хванах за ръката.
— Слушай — казах, — признавам, че мина доста време. Но сега всичко е наред, излязохме от тунела!
Тъпанар такъв, сега не е моментът да си играем на гатанки, помислих си аз. Ясно е, че умираш от шубе, но от теб се иска да кажеш само едно кратичко изреченийце, даже не е необходимо да си поемаш дъх.
— Бети, книгата ми ще бъде издадена — изрекох.