Бих могъл да добавя: НЕ ВИЖДАШ ЛИ МАЛКАТА БЯЛА ПЛАТНОХОДКА НА ХОРИЗОНТА?! Не зная как да го изразя, но тя все едно, че беше затворена под голям стъклен похлупак, само следите от пръстите ми оставаха отвън по гладката й повърхност. Не успях да забележа и най-малката промяна по лицето й. Бях само един лек ветрец, който напразно се опитва да раздвижи скованото от ледове езеро. Нищо и никакъв плах ветрец.
— Не се майтапя. И искам да ти съобщя, че в момента подготвям друга!…
Бях извадил всичките си козове. Неприятното беше, че играех съвсем сам. Да не виждаш нищо през цялата нощ и на зазоряване отново да раздадеш картите, когато всички са си тръгнали, и да си останеш така с кент флош роял в ръцете — кой би понесъл подобно нещо? Кой би си наложил да не изхвърли всичките партакеши през прозореца и да не нареже тапетите с кухненски нож?
Честна дума, тя не ме виждаше, не ме разбираше, не ме чуваше, вече не знаеше какво означава да говориш или да плачеш, или да се усмихваш, или да кипнеш от яд, или да захвърлиш завивките във въздуха, облизвайки устните си с език. Защото завивките не помръдваха, нищо не помръдваше, тя не ми даваше и най-малък знак, нищичко, нито даже и най-незабележимия. От това, че книгата ми щеше да бъде публикувана, не й ставаше нито по-топло, нито по-студено, със същия успех можех да вляза в стаята с пакетче пържени картофи в ръка. Този страхотен букет, който държах в ръцете си, се бе превърнал вече в куп увехнали цветя, в мирис на изсушена трева. За частица от секундата можах да си представя безкрайното пространство, което ни разделяше, и от този момент разправям на тези, които са готови да ме изслушат, че веднъж вече умрях на трийсет и пет години в една болнична стая, в летен следобед, и това не са превземки. Аз съм от тези, които са чули свистенето във въздуха на Великата Коса. От това връхчетата на пръстите ми замръзнаха. За момент изпаднах в паника, но точно тогава една сестра влезе в стаята. Не можах дори да помръдна.
Носеше поднос с чаша вода и шепа хапчета във всички цветове на дъгата. Не беше тази, която вече познавах, а друга, пълна, с жълти коси. Когато ме видя, погледна строго часовника си.
— Виж ти — изръмжа, — а пък аз имам чувството, че още не е станало време за посещения!
После вниманието й беше привлечено от Бети и дъртата й омекнала челюст увисна надолу.
— О, Света Богородице, кой я е отвързал?
Тя направи гримаса към мен, докато отстъпваше към изхода. Само че аз успях да скоча като тигър и задържах вратата с ръка. Тя извика, беше някакво нещастно цвърчене. Грабнах хапчетата, които танцуваха върху подноса, и й ги напъхах под носа.
— За какво са всички тези гадории? — попитах.
Не можах да позная гласа си, беше спаднал с цяла октава и съвсем прегракнал. Успях все пак да се въздържа да не стисна лелката за гърлото.
— Аз не съм лекар! — взе да се жалва тя. — Пуснете ме да изляза!
Приковах с всички сили поглед в очите й. Тя прехапа устни.
— Не. Ти ще останеш при нея. Аз ще се чупя — изръмжах аз.
Точно преди да изляза, погледнах към Бети. Беше се изхлузила на една страна.
Прелетях през коридора като ракета и нахълтах в кабинета, без да почукам. Беше с гръб към мен, разглеждаше някаква рентгенова снимка на дневната светлина. Когато вратата хлопна, той се завъртя на стола си. Повдигна вежди, аз се изсмях злобно. Приближих се до бюрото и хвърлих цялата шепа лекарства пред него.
— Какво е това? — попитах. — Какво й давате?…
Не знаех дали треперех от глава до пети, или пък беше само някакво идиотско усещане. Онзи се опита да ме преметне много тънко. Хвана ножа за разрязване на страници, който се мотаеше на бюрото, и се престори, че си играе с него.
— А, младежо — каза той. — Тъкмо исках да ви видя. Седнете.
Някаква безумна ярост ме задушаваше. За мен този тип бе първопричината за всичките нещастия, за цялото страдание на света. Бях разобличил този мръсник, бях го притиснал в дъното на бърлогата му. Типове като него искат да ви накарат да се отвратите от живота — беше не доктор, а гнусно олицетворение на всички тъпанари по света. Такъв може да те докара дотам да плачеш и да се смееш едновременно. Но успях да се овладея, защото исках да чуя каквото имаше да ми каже, а и освен това той нямаше никакъв шанс да се измъкне. И така, седнах. Трудно ми беше да си сгъна краката. Достатъчно ми беше да видя цвета на ръцете си, за да разбера, че бях блед като мъртвец. Но положително не вдъхвах кой знае какъв ужас. Онзи се опита да ме постави натясно.
— Нека изясним нещата — каза той. — Вие не сте нито неин мъж, нито член от семейството, следователно не съм задължен да ви давам каквито и да било обяснения. И въпреки това ще го направя, но само защото сам съм пожелал. Разбрахме ли се?