На милиметър от целта си, не се отпускай, заповядах си аз, в момента получаваш последния удар с камшика. Поклатих глава.
— Добре, много добре — каза той.
Отвори някакво чекмедже на бюрото, после пусна вътре ножа за разрязване на страници с усмивка на уста. Този глупак съвсем сериозно се мислеше за напълно неуязвим или тогава Бог бе на моя страна. Той кръстоса ръце пред себе си и в продължение най-малко на десет секунди клати глава, преди да проговори отново.
— Няма да крия от вас, че нейният случай е твърде тревожен — започна той. — Тази нощ дори се наложи да я вържем. Изпадна в страхотна криза… Наистина.
Представих си как цяла банда здравеняци се хвърлят върху нея, приковават я към леглото, докато други опъват ремъците. Беше като суперпродукция на ужасите, а аз бях сам в залата. Сведох леко глава и притиснах ръцете си между бедрата. Той отново заговори, но някой беше изключил звука.
В това време можах да установя, че спускането продължаваше.
— … и не бих могъл да поема риска да твърдя, че някой ден тя напълно ще възвърне разсъдъка си, не, не бива да храним прекалени надежди.
Виж, тази фраза я чух съвсем ясно. Имаше особен цвят, червеникавокафяв със златисти нюанси. Гърчеше се като гърмяща змия. Накрая пропълзя под кожата ми.
— Но ние ще се грижим за нея — добави той. — Знаете ли, химията отбеляза голям напредък и електрошоковата терапия все още дава доста добри резултати. И не вярвайте на това, което се говори за нея, напълно безопасна е.
Наведох се малко напред, за да притисна ръцете си с цялата тежест на тялото си; вторачих се в някаква точка на пода между двата ми крака.
— Ще отида да я видя — казах. — Ще отида при нея и ще я отведа!
Чух го как се изхили подигравателно.
— Хайде, хайде, млади момко, не ставайте смешен! — каза. — Имам чувството, че не ме разбрахте добре. Обясних ви, че това момиче е лудо, драги, безнадеждно лудо.
Изведнъж се отпуснах като пружина и скочих с прибрани крака върху бюрото. Преди да успее да направи и най-малкото движение, изпратих му един бесен ритник право в лицето. Именно тогава видях, че имаше изкуствено чене, защото то изхвръкна от устата му като летяща рибка. Благодаря ти, Господи, помислих си аз. Онзи се прекатури назад с фотьойла си, като изплю тънка струйка кръв. Шумът от счупени стъкла беше от витрината на библиотеката — беше успял да провре в нея двата си крака. И понеже започна да крещи, скочих отгоре му и задърпах вратовръзката му като ненормален. Изправих го. Приложих му едно сутеми или нещо от тоя род, тръгнах назад с неговите осемдесет килограма, които все още пазеха някак си равновесие върху крака ми, и го пуснах точно когато щеше да полети. Стената се заклати.
Тъкмо скачах на крака и трима санитари влязоха в кабинета в индийска нишка. Първият посрещна лакътя ми с лицето си, вторият ме подпря през краката, третият седна върху мен. Беше най-едрият. Направо ми изкара въздуха, после ме сграбчи за косата. Разпищях се от ярост. Видях как докторът започна да се изправя, като се бе вкопчил за стената. Първият санитар се наведе, за да ме гости с един юмрук по ухото. Яко ме подпали.
— Ще извикам ченгетата! — каза той, като направи неприятна гримаса. — Ще го откарат!
Докторът седна на един стол, като държеше носна кърпа пред устата си. Едната му обувка липсваше, това между другото.
— Не — заяви той, — никаква полиция. Прави лошо впечатление. Изхвърлете го навън и кракът му да не е стъпил повече в тази болница!
Изправиха ме на крака. Онзи, който искаше да безпокои ченгетата, ми зашлеви един шамар.
— Чу ли добре? — попита той.
С върха на обувката уцелих топките му. Направо го отлепих от земята и това предизвика всеобща изненада. Възползвах се от краткия миг суматоха, за да се освободя. Хвърлих се отново към доктора, виж, него исках да го удуша, да го унищожа. Той се изтърси от стола, като повлече и мен.
Няколко мъже се хвърлиха отгоре ми, чух разни сестри да крещят и преди да успея да впия поне единия от палците си в основата на гърлото му, почувствах как безброй ръце ме повдигат, след което ме изстреляха навън. Получих доста удари в коридора, но нито един не беше наистина сериозен, защото всички те се притесняваха и всъщност нямаха желание, струва ми се, да ме убият.