Пресякохме на бегом голямото фоайе долу, един от мъжете ме държеше като в примка с ръцете си, друг бе сграбчил едновременно ухото ми и голям кичур коса — най-много ме болеше от това. После разтвориха вратите и ме изхвърлиха надолу по стълбите.
— Ако те мернем още веднъж тук, лошо ти се пише! — извика единият от тях.
Още малко и сълзи щяха да ми излязат на очите заради тези педерасти. Една успя все пак да се отрони на стълбите. Започна да дими като капка солна киселина.
И така, бях се провалил. И на всичкото отгоре нямах вече право да влизам в болницата. Следващите няколко дни бяха едни от най-тъпите в живота ми. Повече не можех да я виждам, а образът, който бях запазил в съзнанието си, беше непоносим. Напразно си повтарях разните му там дзен-мъдрости, нищо не се получаваше, отчаянието ме заливаше отново и страдах като последен глупак. Без съмнение именно в този момент написах най-хубавите си страници и въпреки че по-късно щяха да ме нарекат „Мъченик на стила“, не бях виновен, че пишех добре и че го знаех. През този период изписах половин бележник.
Сигурно бих могъл да постигна и повече, но през деня не ме свърташе на едно място. Взех хиляди душове, изпих огромно количество бири, изядох километри наденици, направих стотици хиляди курса напред-назад по мокета. Когато вече не издържах, излизах да се поразтъпча навън и нерядко се озовавах в района на болницата. Знаех, че не трябва да се приближавам прекалено близо. Веднъж запратиха по мен бирена бутилка, макар че стоях на повече от петдесет метра от сградата. Да, те явно добре си отваряха очите. И така, заставах от другата страна на улицата и се задоволявах само да гледам прозореца й. Понякога се случваше да видя как завесата леко помръдва.
Щом се стъмнеше, отивах да пийна нещо при Боб. В тази жега най-ужасният момент беше бавно гаснещият ден и мъчително дългото здрачаване. Искам да кажа за човек като мен, останал без скъпото си момиче и без да е съвсем сигурен, че все още умее да плува. Прекарвах с тях около час. Боб се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Ани винаги намираше начин да ми покаже онази си работа и това ме разсейваше малко. Когато навън ставаше съвсем тъмно, вече можех да се върна и тогава запалвах светлината. Пишех най-вече нощем и на моменти се чувствах почти добре. Имах чувството, че продължавам да живея с нея. Бети бе нещо, което ми създаваше усещането, че съм жив. Същото беше и с писането.
Една сутрин взех колата и обикалях цял ден без определена цел с преметната ръка на вратата и с леко присвити очи заради вятъра. Спрях се на брега на морето, беше започнало да се свечерява, нямах представа къде точно се намирам и единственото нещо, което бях видял през цялата тази разходка, бяха мутрите на бензинджиите. Купих си два сандвича в един бар наблизо и отидох да ги изям на плажа.
Нямаше никой. Слънцето бе потънало зад линията на хоризонта. Беше толкова красиво, че си изпуснах киселата краставичка върху пясъка. Шумът от вълните си е все същият от милиони години и тази мисъл ми действаше успокоително, бих казал дори обнадеждаващо, отпускащо, замайващо. Моя синя плането, о, моя малка синя планета, Бог да те благослови, безсрамнице такава!
Поседях така известно време, мъчейки се да свикна отново със самотата, потънал в размисъл за страданието човешко. Когато станах, луната вече се издигаше на хоризонта. Събух обувките си и закрачих по песъчливия бряг, без всъщност истински да мисля за луната. Пясъкът бе все още топъл — идеалната температура за ябълков пай.
Както си вървях, стигнах до една голяма изхвърлена от вълните риба. От нея беше останал само малко разкъсан скелет, но все пак човек можеше да си представи каква прекрасна риба е била. Истинска сребриста мълния със седефен корем, нещо като блуждаещ диамант. Само дето всичко това бе вече минало и Красотата бе получила едно унищожително кроше в зъбите. Бяха останали само няколко малки люспи, които все така трептяха под лунните лъчи, две-три искрици без всякаква надежда. Да стигнеш дотам, че да гниеш на някое затънтено местенце, след като си бил равен със звездите, нима това не е най-гадното нещо, което може да ти се случи? Не би ли предпочел да потънеш в тъмните води, да стигнеш чак до дъното, като преди това все пак намигнеш за последен път на слънцето? На твое място аз не бих се колебал. Тъй като наоколо нямаше никой, взех, че погребах тази риба. Изкопах дупка с ръце. Чувствах се малко смешен. Но ако не го бях направил, щях да се чувствам направо едно нищо. А точно сега не беше моментът.
Тази мисъл не ме осени внезапно. Преди това дълго разсъждавах, разсъждавах и пак разсъждавах. Цяла нощ тъпках на едно място, като се опитвах да разкарам тази мисъл от главата си, и на развиделяване разбрах, че не мога да постъпя другояче. Добре, чудесно, казах си аз. Беше неделя. Но имаше прекалено много хора в неделя, затова реших да го отложа за следващия ден. Така че целия ден се мотах насам-натам. На всичкото отгоре задаваше се буря. Невъзможно ми беше да пиша, излишно беше да се насилвам. Не бях в състояние да правя каквото и да било друго. Това е по-лошо и от махмурлук, за нищо не стават такива дни.