— Най-трудното ще бъде да те облека — казах. — Особено ако не ми помогнеш малко…
Издърпах ръкавицата си и погалих гърдите й под нощницата. Какво представлява слонската памет в сравнение с моята? Можех да си спомня всеки квадратен милиметър от кожата й. Даже и да ми я бяха дали цялата в насипно състояние, пак щях да я сглобя наново. Опипах корема й, после ръцете и краката и накрая стиснах в шепата си хълмчето с косъмчетата — всичко си беше на мястото. Точно в този миг изпитах страшно силна радост, някакво първично, почти животинско удоволствие. После сложих отново ръкавицата. Разбира се, щастието ми би било хиляди пъти по-силно, ако поне мъничко беше реагирала. Но възможно ли беше такова възвишено щастие? Може би се срещаше в някой рекламен клип? Или най на дъното в чувала на Дядо Коледа? А защо не на последния етаж на Вавилонската кула?…
— Добре, сега трябва да побързаме. Ще си вървим оттук. Хванах я за брадичката и долепих устни до нейните. Тя не отпусна челюсти, но въпреки това ми се стори, че беше върхът. Успях да си открадна малко слюнка от долната й устна. Лекичко хапех устата й. Подпрях тила й с една ръка и я притиснах към мен, зарових нос в косите й. Ако продължава така, самият аз ще откача, помислих си. Ще полетя надолу към бездната. Извадих една хартиена кърпичка, за да изтрия устните й — навсякъде я бях наплескал с червило.
— Остана ни още съвсем мъничко — казах аз.
Една послушна мълчалива кукла. Бяха я натъпкали с хапчета, вече бяха хвърлили върху нея първите лопати пръст. Заслужаваха да им прережа гърлото на всички тези лекари, санитари, аптекари, на цялата тази шайка. Като не забравям всички онези, които я бяха докарали дотук, които принуждават хората да се трепят по цял ден, които притискат главата ви до земята, които ви обиждат, лъжат, които искат да ви използват, на които хич не им пука, че във вас има нещо неповторимо, тези, които направо започват да светят от глупост като лампиони и се задушават от мерзост, които трябва да влачим след себе си като непосилен товар. Но с това грижите ми нямаше да свършат. Много бързо щях да затъна в реки от кръв и в крайна сметка нямаше да спечеля кой знае колко. И да искам, и да не искам, злото бе сторено и въпреки че не бях от хората, които се отчайват така лесно, добре разбирах, че светът може да изглежда като една отвратителна мръсотия. Зависи с какви очи го гледаш. И нека ме обесят, ако не го казвам с болка на сърцето, но няма нищо по-черно и по-вонящо от света, такъв, какъвто го видях от тази стая, от крайчеца на леглото, където бях седнал на една кълка — това беше най-дългата минута в живота ми. Точно в този момент бурята се разрази навън. Дойдох на себе си.
— Искам от теб да направиш едно последно усилие — въздъхнах аз.
Първите капки се удариха в прозореца като насекоми, които се разплескват в предното стъкло на колата. Наведох се внимателно над нея и хванах един ремък. Прекарах езичето в отвора и стегнах краката й. Тя не помръдна.
— Как е? Не ти ли причинявам болка? — попитах.
Навън дъждът преминаваше в истински порой, имах чувството, че се намираме във вътрешността на наутилус. Придърпах още един ремък и го преметнах през гърдите й, всъщност мъничко под тях. Пъхнах и ръцете й и отново стегнах. Тя гледаше тавана с едното си око. Нищо от това, което правех, не й беше интересно. Беше настъпил моментът, когато трябваше да напрегна всичките си сили.
— Трябва да ти кажа нещо… — започнах аз.
Грабнах една възглавница зад нея — беше на сини райета. Не трепнах нито за миг. Можех да направя каквото и да е за нея, без да трепна, вече се бях уверил в това. Просто ми стана малко по-топло и нищо повече.
— … ние с теб сме като два пръста на ръката — продължих аз. — И нещата няма скоро да се променят.
Бих могъл да измисля нещо по-хитро от този род или още по-добре — можех да замълча, но в момента ми се стори, че можех да й стъкмя една малка свита от невинни думи, и много-много не си напрегнах мозъка. Впрочем това и не би й харесало чак толкова. Така че предпочетох да е малко нещо изписано със сметана, отколкото някой от онези изсечени в гранита надписи. Беше по-леко.
Броих до седемстотин и петдесет и се изправих. Дръпнах възглавницата от лицето й. Дъждът вдигаше страхотен шум. Не знам какво стана, но нещо здравата ме прободе в гърдите. Не я погледнах. Махнах ремъците. После хвърлих възглавницата на мястото й.