Обърнах се към стената, като си мислех, че нещо ще ми се случи, но нищо не стана. Валеше и валеше, светлината си беше същата, стените бяха все така на мястото си и аз бях там с белите си ръкавици и с фалшивите гърди в очакване на някакво послание от смъртта, но нищо не се случваше. Дали щях да се отърва само с бодежа в гърдите?
Сложих си отново перуката. Преди да изляза, я погледнах за последен път. Очаквах някаква ужасна гледка, но тя изглеждаше по-скоро заспала. Според мен това беше поредният номер, който бе измислила, за да ми достави удоволствие.
Напълно способна беше на подобно нещо. Устата й беше полуотворена. На нощната масичка забелязах пакетче хартиени тоалетни кърпички. Трябваше ми малко време, за да го осъзная, после почувствах как сълзи напират в очите ми. Да, това, че още бди над мен, че намира начин да ми посочи пътя даже и сега, когато вече не беше на този свят, че ми изпраща един последен знак, всичко това ме заливаше като огнена река.
Върнах се бързо до леглото и я целунах по косите. После грабнах пакетчето с кърпичките и напъхах колкото можах в устата й, чак до гърлото. Докато вършех това, почувствах спазъм и за малко щях да се издрайфам. Напънът премина. Искам да мога да се гордея с теб, казваше ми тя.
Когато излязох, всички те сигурно се бяха наблъскали в столовата. Нямаше никой в коридора и само няколко души във фоайето. Не ме забелязаха. Вече беше съвсем тъмно и водата преливаше от улуците и се стичаше по фасадата на сградата. Не миришеше хубаво, миришеше на току-що наквасени с вода сухи треви. Дъждът беше като светеща решетка, направена от електрическа жица. Вдигнах яката си, закрих главата си с чантата и се хвърлих под пороя.
Започнах да тичам. Имах чувството, че някакъв тип ме преследва с противопожарен маркуч. Трябваше да си сваля очилата, за да виждам нещо, но не намалих темпото. Както и можеше да се очаква, по тротоарите нямаше жива душа и затова не се разтревожих много-много за грима — пак добре, че не си бях сложил и от оная вакса за клепки. Докато се опитвах да се избърша, си бях наплескал целите пръсти, сигурно здравата се бях нацапотил. За щастие не се виждаше нищо на три метра.
Тичах като ненормален през завеса от бисери. Въобще не забавях ритъма на кръстовищата. Чики-чики-чики-чики-чики правеше дъждът, пляк, пляк, пляк, правех аз, бадабум правеше гръмотевицата. Дъждът валеше съвсем отвесно, но въпреки това шибаше лицето ми. Някои капки попадаха направо в гърлото ми. Изминах половината път с адско темпо. От цялото ми тяло се вдигаше пара, няма майтап, а шумът от дишането ми кънтеше из цялата улица и заглушаваше всичко останало. Когато минавах под някоя улична лампа, всичко ставаше синьо.
На един кръстопът пред мен се изпречиха фаровете на кола. Имах предимство, но я оставих да мине. Побързах да дръпна перуката от главата си, след което се втурнах отново напред. Целият този дъжд нямаше да е достатъчен, за да загаси големия огън, който изгаряше дробовете ми. Напрягах се максимално, но въпреки това се опитвах да тичам още по-бързо. На моменти дори от гърдите ми се изтръгваше някакво подобие на вик, толкова пренапрегнат бях. А не тичах, защото бях убил Бети, тичах, защото ми се искаше да тичам, защото нямах нужда от нищо друго. От друга страна, струва ми се, че това беше съвсем естествена реакция. Струва ми се, че си беше мое право, не е ли така?…
27
Ченгетата не проявиха никакъв интерес към тази история, нито един не се вести поне за цвят. Явно нищо не можеха да изцицат от някаква си побъркана, която си изтръгва окото и малко по-късно се самоубива, като изгълтва цяло пакетче хартиени кърпички. Разбира се, когато свих мангизите, се вдигна страхотна олелия, писаха и във вестниците и отново блокираха пътищата в целия район. Но това, че я бях убил — голяма работа. Можех да повторя всичко петстотин пъти, без да благоволят да вдигнат краката си от бюрото.
Разбира се, всичко това идеално ме устройваше, просто ми пасваше като ръкавица. А пък и къде се е чуло и видяло такова нещо — истинска любовна история, която завършва в полицейския участък? Истинските любовни истории никога нямат край. Тук нещата не са така прости като при останалите тъпанарски историйки. Може да се очаква, че в подобен случай човек лети малко по-високо с лек като перце мозък… Както и да е, важното е, че никой не дойде да ми лази по нервите. Никой не дойде да ми досажда. Можех спокойно да тегля една майна на всичко.
Успях да избегна най-неприятното, като връчих едно малко състояние на погребалната служба. Всички служители от фирмата имаха ужасен вид, но не можех да се оплача. Уредиха всички формалности с болницата и какви ли не други подробности. Почти нищо не остана за мен и накрая се свърши с това, че я кремираха. Прахът й все още е при мен и просто не зная какво да го правя. Но както и да е, това е вече друга история.