В първия свободен момент написах дълго писмо на Еди и Лиза. Обясних им какво се бе случило, без да им казвам каква решителна роля бях изиграл в цялата работа. Извиних им се, че не им бях съобщил навреме. Исках да разберат, че не ми беше по силите. Казах им до скоро виждане, целувам ви и двамата. С обич. Послепис: засега не вдигам телефона. Целувки. Когато отидох да пусна писмото, забелязах, че времето се е оправило. Край на влажната и задушаваща жега. Беше топло и сухо. Върнах се със сладолед в ръка. Само един, естествено. Може да изглежда идиотско, но понякога ми се случваше да си пържа два шницела или пък оставях водата в банята да тече за нея, или се усещах как държа в ръцете си две чинии, когато трябваше да седна на масата, или питах нещо на глас, а и на всичкото отгоре заспивах на светло. Адът, това бяха всичките тези малки подробности, тези нещица, които оставаха да висят по клоните като мъглица, като рокля с раздрани дантели. Когато забележех нещо такова, замръзвах на място и чаках да мине време, за да го преглътна. Когато за нещастие се случеше да отворя гардероба и виждах всичките й дрехи, направо се задушавах. Все се опитвах да си спомня дали този път ми е по-малко кофти от предишния. Трудно беше да се прецени.
Въпреки всичко не се оставях да умра от мъка. Една сутрин скочих на кантарчето и видях, че съм отслабнал с три кила. Това беше направо смешно. Човек не може да се изсуши като чироз само защото се е позанемарил, отдавайки се на черни мисли. Още малко и щях да изглеждам добре. Някои хора си тръгват, като взимат почти всичко със себе си. С Бети беше точно обратното, тя ми беше оставила всичко, ВСИЧКО. Затова няма нищо чудно, че понякога имах чувството, че е край мен. Когато днес някое момиче седне да пише книга, то е най-вече за да ви разкаже как е успяло да накара някой мъж да клекне. Цяло щастие е, че съм тук, за да осуетя войната и да крещя навред, че не всички са толкова глупави, че това е само една мода, която ще отмине. Държа да извикам така, че всички да ме чуят: това момиче ми даде всичко и просто не знам какво щях да правя без него. Ни най-малко не се свеня да го кажа. Не, искам още веднъж да го повторя, тя ми даде всичко… Това ме кара да си представям нежно чуруликане на птиче, първото стихче на детски хоровод и дори се червя от срам при тази мисъл. За жалост май вече съм попрехвърлил възрастта.
Няколко дни не се виждах с никого. Бях обяснил нещата на Боб и Ани и ги бях помолил да не ме безпокоят. Боб искаше да дойде с някоя бутилка. Няма да ти отворя, отговорих му. Бях решил бързо да се взема в ръце. Но за целта трябваше да ме оставят на мира. С изключен телефон и запален телевизор. После една сутрин получих коректурите на книгата и това ме поразсея. А и оставих умишлено работата малко да се проточи — това също го бях научил от нея. Може би именно така успях окончателно да се изправя на крака, искам да кажа в духовно отношение. Когато се захванах отново с моите бележници и можах да нанижа две-три горе-долу смислени фрази, когато можах да усетя странната красота, която ги изпълваше с аромат, когато видях, че са като играещи на слънце деца, разбрах, че като писател май нямаше да ме бъде, но колкото до другото, щях да се справя някак. Все едно, че вече го бях направил.
И наистина на следващия ден бях направо друг човек. Като начало се протегнах в леглото и докато ставах, веднага разбрах, че си бях възвърнал формата. Огледах апартамента с типичната за хора в добро настроение усмивка. Седнах в кухнята, за да си изпия кафето, нещо, което не бях правил от сума време — обикновено го изгълтвах прав в някой ъгъл или облегнат на ръба на умивалника. Отворих прозорците. Чувствах се толкова добре, че отидох на бегом да си купя сандвичи. На всичкото отгоре денят беше прекрасен.
За да се продухам, отидох да хапна нещо в града. Влязох в едно претъпкано заведение на самообслужване. Сервитьорките вече имаха големи кръгове от пот под мишниците. Ние с Бети бяхме бачкали навремето като тях, много добре знаех какво значи да сервираш. Настаних се пред една малка маса с моето пиле с пюре и с моя ябълков пай. Докато се хранех, наблюдавах хората. Животът прилича на кипящ поток. Без да искам да сложа пръст в раната, точно такъв е споменът, който бях запазил от Бети: един кипящ поток, бих добавил — блестящ. Ако трябваше да избирам, бих предпочел, естествено, да е още жива, от само себе си се разбира, но трябва да призная, че в действителност това не беше дотам вярно. Все пак не биваше да бъда прекалено придирчив. Изправих се, като си мислех, че трябва да оставяме местата за сядане на тези, които истински страдат.